С високо вдигната глава и тръпнещо сърце Дамита последва двамата мъже навън, където луната бе само тънка ивица на небосклона, а звездите горяха като малки свещици по тъмното небе.
Големият огън догаряше, само въглените блещукаха, а в далечината самотен вълк виеше срещу назъбената луна.
Дамита се вледени, когато Железния облак нададе силен, оглушителен писък. Стори й се, че този звук разцепи небето.
Тя въздъхна и го погледна питащо, но след това осъзна бъркотията и суетнята, настанала изведнъж, когато мъже, жени и деца наизскачаха от колибите си с лъкове, стрели, пушки и копия в ръце.
Железния облак тласна Черния койот напред, между хората си, които се наредиха в голям кръг наоколо.
— Черния койот се завърна при нас — извика Железния облак и пристъпи така, че да може да гледа предателя право в лицето. — Черни койоте, ще кажеш ли защо точно сега се върна?
Черния койот стисна здраво челюсти, без да дава и най-малък признак на унижение или на готовност да се разкае пред вожда си и хората от своето племе. Той скръсти ръце пред гърдите си, разтвори краката си и гледаше в упор Железния облак.
Дамита неволно се почувства част от всичко, което ставаше наоколо. И като че ли по нареждане на някаква висша сила, тя пристъпи до Железния облак, обърна се с лице към народа и извиси глас в нощта:
— Този човек дойде тази нощ, за да убие Железния облак — каза тя, чувайки ехото на гласа си в дърветата наоколо. — Той влезе във вигвама на вашия вожд с изваден нож.
Дамита спря дотук — не искаше да се хвали, че тя е била тази, която го е спряла. Нямаше и нужда от това. Железния облак я прихвана през кръста и високо вдигна ръката й.
— Тази жена, която всички сега познавате като Бялата върба, е причината вашият вожд да остане жив! — каза той със силен глас. — Тя смело застана срещу Черния койот и му попречи да забие ножа в сърцето ми. Тя отново доказа своята смелост и това, че е достойна за вашата похвала и радушен прием! Нека чуя сега вашия поздрав за моята жена! Извисете гласовете си до небето! Нека възхвалата ви се чуе надлъж и нашир!
Младата жена цялата се изчерви под одобрителните възгласи на омахите. Оръжията кръжаха високо над главите им, където те ги запращаха отново и отново в знак на признание. Тя се усмихна смутено и промълви само „Благодаря!“, но беше особено доволна, когато всичко това свърши.
Железния облак прихвана през кръста Дамита и отново я постави редом със себе си.
— А сега е време да произнесем присъдата над Черния койот — извика вождът. — Някой може да каже, че заслужава наказание. Друг може да каже, че заслужава публично да бъде бит. Трети може да каже, че той… трябва да умре! Помислете сега какво е сторил, преди да решите какво да бъде наказанието му. Той открадна Свещения стълб от Палатката на войната. Избяга от мен, защото знаеше, че след завръщането си в селото ще бъде наказан. Може би е довел и правителствения агент при нас! И най-сетне, по необясними причини, той се опита да ме убие — мен, вашия вожд! Тъй че, вината му е огромна. И наказанието трябва да е равно на престъплението, извършено от него!
Дамита нямаше много време, за да обмисля нещата. Като че ли всички в един глас завикаха:
— Смърт! Смърт! Смърт!
Без да се колебае повече, Железния облак отиде до своя вигвам, върна се отново при хората, застанали в кръг, с малка стъкленица, пълна с някаква течност, и пръчка с издялан остър връх.
Железния облак се приближи до Черния койот и го погледна право в очите:
— Легни на земята! — заповяда той с глас, лишен от емоции.
Дамита наблюдаваше с широко отворени очи как Черния койот направи това, което му бе заповядано: легна по гръб, загледан с празен поглед в безкрайността, докато Железния облак коленичило него. Тя наблюдаваше тържествения ритуал, въпреки че все още, не разбираше какво точно става. Железния облак натопи края на пръчката в стъкленицата с бялата мътна течност, а след това бързо я заби в пулсиращата вена на врата на Черния койот.
Тялото на Черния койот затрепери в конвулсии, слюнка потече от крайчеца на устата му.
Той погледна към Железния облак и издаде гърлен, отмъстителен смях.
— Не гледай самодоволно, вожде! — подигравателно подхвърли той. — Това, което аз не успях да сторя тази вечер, ще го сторят други. Агентът от форт Калхуун е наблизо с много войници. Те идват за бялата жена и брат й. Но и за теб. Ти… ще… умреш, Железен облак. Ще умреш!