— Не знаеш ли?
— Не, не си спомням.
— Тогава сигурно не помниш, че с теб е имало войници?
— Войници? — Джонатан сви устни и огън изригна от дълбините на кръвясалите му очи. — Да спомням си… войниците… — продължи той с треперещ глас. — Кучите синове. Те… ме изоставиха.
— Защо са го сторили? — настояваше Железния облак.
— Шарката — каза Джонатан и уморено притвори очи. — Дяволската дребна шарка. Страхливци. Изоставиха ме… сам… обречен на смърт.
Той отново отвори очи и хвана Железния облак за ръка:
— Изчезнали ли са? — задавено попита той. — Обривът изчезнал ли е? Добре ли… съм вече? Значи шарката не ме е убила?
— Обривът е изчезнал и болестта не те е убила — троснато му отвърна вождът на омахите. Беше си спомнил за майката с бебето, които бе намерил застреляни. — Ти си оживял далеч по-успешно от онези, които си изпратил на смърт за това, че са болни от шарка. Сега, като си спомних това, може би ще трябва да отрежа въжетата на носилката и да те оставя да умреш тук сам. Това заслужаваш след всичко, което си сторил.
Той сграбчи Джонатан за гърлото и го приповдигна от завивките.
— Няма да умреш от шарката, а от глад — каза той. — Или може би искаш още сега да те отърва от по-нататъшни мъки? Ти, разбира се, знаеш за Черния койот. Сигурен съм — той ти е казал, че съм отвел хората си в Илинойс. Вчера умъртвих този предател с игла, натопена в отровата на гърмяща змия. Може би и ти трябва да умреш по същия начин?
Джонатан дишаше учестено, очите му издаваха див страх.
— Няма да го направиш — каза той с треперещ глас. — Имай милост, Железен облак. Смили се… над мен.
— Къде беше твоето милосърдие, когато заповяда да бъдат убити майката и бебето сиукси? — през стиснати зъби попита Железния облак. — И когато даваше на хората ми само част от полагаемото им се? Къде беше твоето благородство? Само заради Дамита ще запазя живота ти. Съдбата ти ще е в нейна власт — тя ще реши дали да живееш, или да умреш!
Джонатан се протегна и хвана ръката на Железния облак, който бе отпуснал хватката около врата му.
— Дамита? — попита той. — Ти знаеш къде е Дамита? Все пак бил съм прав. Тя е с теб, нали? А какво стана с Тимоти? И него ли си отвлякъл?
— Да, и двамата бяха похитени — каза Железния облак, изправяйки се в цял ръст и хвърляйки сянка върху болния. — И двамата са с моите хора и очакват завръщането ми.
— Те… добре ли са? — уморено попита Джонатан.
— Нима наистина те интересува? — просъска Железния облак.
— Те са ми роднини — каза Джонатан, като едва си поемаше дъх. — Разбира се, че ме интересува.
— Тогава ще видим дали братовчедка ти е толкова привързана към теб, като й дадем възможност или да се грижи за теб до пълното ти оздравяване, или да ме накара да те отведа далеч от лагера и да те оставя да умреш сам — каза Железния облак и студено се усмихна на Джонатан.
— Не те… разбирам — каза Джонатан смръщено. — Защо й предоставяш възможността за избор. Нали е твоя пленница?
— Скоро ще видиш доколко тя и Тимоти са заложници при мен — засмяно отвърна Железния облак.
Той скочи на коня си и го подкара в лек тръс. Чувстваше погледа на Джонатан, вперен в гърба му. Беше му смешно, защото знаеше, че е сплашил до смърт агента. В момента Джонатан сигурно се терзаеше от многото въпроси относно братовчедите му и сигурно ще бъде напълно изненадан, когато открие, че те вече са повече омахи, отколкото бели хора.
Дамита белеше картофи и див лук за яхнията от заешко и пускаше парчетата зеленчук в котела с вряща вода, който висеше над огъня в техния вигвам. Тимоти чистеше дивеч навън. Трудно й беше да повярва, че брат й бе отишъл с останалите млади мъже на лов и бе убил нещо, с което можеха да вечерят.
С всеки изминал ден той възмъжаваше.
Разбира се, казваше си тя, това е разликата в отглеждането на едно момче при първични условия, а не в града. Там всичко се поднасяше на децата на сребърен поднос, наготово. В нецивилизования свят те бяха принудени да се научат да се грижат не само за себе си, но и за близките си.
Тимоти бе истински щастлив при новите условия на живот.
Дамита нададе ухо към входа на палатка. Долови далечен тропот на конски копита и това накара сърцето й да замре в очакване.
— Сестричке! — извика Тимоти, провирайки главата си през процепа на вигвама. — Железния облак пристига. И кара със себе си някой на носилка. Мислиш ли, че може да е братовчедът Джонатан?
Дамита се стресна и изпусна ножа. Тя бързо се изправи, изтри ръце в полите на кожената си рокля и излезе навън при брат си. Стоеше като вкаменена и чакаше пристигането на Железния облак. Очите й не слизаха от носилката, която се влачеше след коня му.