— Той знае далеч повече, отколкото ти предполагаш — каза Железния облак. — Когато порасне, умът му може би ще превъзхожда моя. Възможно е след време той да стане вождът. Цветът на кожата е без значение. Важни са мъдростта и смелостта на мъжа!
Той я погледна с копнеж в очите.
— Ако нямаме синове, тогава може би Тимоти ще стане вожд след вожда Железен облак — каза той без колебание. — А ти какво мислиш за това, Бяла върба?
Дамита преглътна с мъка. Чувстваше се някак неудобно при този разговор. Тя дори не желаеше да мисли за Железния облак като за старец и за евентуалната му смърт, а още по-малко да говори за това.
Пък и не й се вярваше, че няма да му роди син.
Да мисли, че брат й някога ще бъде силен индиански вожд, бе направо абсурдно за нея! Трудно допустимо.
След като младата жена не отговори веднага на въпроса му, тя почувства въпросителния поглед на Железния облак върху себе си, а веднага след това усети, че се отклоняват в противоположна посока. Бе доволна да прекратят дискусията, нямаше търпение да изпълнят задачата си и да пуснат Джонатан на свобода. Бяха тръгнали от лагера на разсъмване. Дневната светлина вече се спускаше над гората, а мъглата изпълзяваше във високите клони на дърветата.
Някъде наблизо кълвач забарабани по ствола на сух явор, а след това неочаквана, странна тишина се извиси във въздуха, нарушавана единствено от мекия ромон на капчиците мъгла, които, събрали се случайно, капеха, издавайки тих шум, когато паднеха на земята.
Дамита стреснато подскочи, когато Железния облак неочаквано се пресегна, хвана поводите на коня й и спря животното. Тя го погледна въпросително, с широко отворени очи, като се мъчеше да разбере дали не бе го разсърдило нежеланието й да продължи разговора. Не бе в състояние да го разбере, защото досега той никога не бе изпадал в лошо настроение, когато бе с нея.
Момичето бързо схвана, че причината за настроението му бе съвсем друга. До този момент тя не бе виждала предпазливия страх, който усети сега у него, и това я накара цялата да потрепери, въпреки че все още не знаеше какво е разтревожило храбрия вожд.
— Веднага трябва да намерим скривалище — каза Железния облак тихо и разтревожено. — Стой тук, Бяла върба. Аз ще предупредя момчетата и Джонатан.
Дамита сковано седеше върху коня, докато Железния облак се приближи до яздещите отпред Тимоти и Стройния лос. Тя мълчаливо изслуша как индианецът предупреди първо момчетата, а след това и Джонатан за надвисналата опасност.
Пеша, водейки за повод конете си, те следваха Железния облак покрай един тих поток, докато накрая намериха една дива дупка в гъсталака. Избраха място, където ерозията на времето бе издълбала пещера в основата на стръмния бряг. Железния облак разчисти храстите и гъстата трева и направи място за всички така, че да могат да се приютят стоешком. Скоро всички се скриха зад гъстите храсталаци форсинция и млади люлякови дръвчета. Железния облак държеше здраво пушката си.
— Няма ли най-сетне да ни кажеш защо трябва да се крием? — попита Дамита, застанала редом с него. Тя погледна момчетата. Бейби се бе сгушила в обятията на брат й и в очите на животното се четеше страх, а двамата младежи се мъчеха да видят какво е приготвила съдбата за тях зад зелената завеса от храсти.
Джонатан се спъна в Железния облак, защото беше все още с вързани очи.
— За какво е всичко това? — попита той, мъчейки се да освободи вързаните на гърба си ръце. — Ако сме в опасност, Железен облак, освободи ме. По дяволите, не мога ли поне да се защитавам? Или искаш нападателите да се разправят с мен, а ти да се скриеш невредим? Махни проклетата превръзка от очите ми! Развържи ръцете ми!
— Не става дума за неканени гости, Джонатан — тихо просъска Железния облак. — Има само един неканен посетител, чието присъствие усетих с носа си и с верния си слух. А това е някой, когото не бих желал да срещна рано сутринта, когато е тръгнал да търси жертва, с която да закуси. Вонята на приближаваща мечка, която не бих могъл да сбъркам, е това, което ме накара да действам предпазливо!
Не бе нужно Железния облак да добавя каквото и да било. Дамита и момчетата видяха с очите си огромното животно в момента, в който и Железния облак я зърна. В процепа между върбите, на няколко метра от тях, изскочи тежко и бавно пристъпваща мечка. Беше огромна, черна и лъскава. Слънчевата светлина правеше кожуха й петнист. Огромните рамене на звяра се движеха в мързелив ритъм, докато пристъпваше с меките си плоски стъпала. Вървеше с провиснала челюст и тежко дишаше.
Сърцето на младата жена подскочи от страх. Тя протегна едната си ръка и здраво прегърна Тимоти, а с другата придърпа Стройния лос към себе си. Тук, в отсъствието на майка си, той би могъл да намери подкрепа единствено у Дамита.