— Ако местата ни бяха разменени, аз щях да си помисля най-лошото за теб.
На устните й се появи лека усмивка.
— Не се съмнявам в това.
Думите й сякаш го възпламениха.
— Тогава как можеш да стоиш тук и да твърдиш, че ми вярваш, след като знаеш как бих постъпил аз в същата ситуация?
— А защо да не ти вярвам? — попита Мадлин спокойно. — Към мен ти винаги си постъпвал почтено и великодушно.
— Почтено? — повтори Лоугън и се втренчи в нея, сякаш си е изгубила ума. — Аз отнех невинността ти, направих ти дете преди брака…
— Когато започнах работа в „Капитал“, ти положи всички усилия да ме избягваш, независимо от начина, по който аз ти се хвърлих на врата. Ти се люби с мен тогава, когато беше повече от ясно, че аз желая това, а когато забременях, се ожени за мен вместо да се откажеш. Аз те измамих, но в замяна на това ти беше честен и добър…
— Достатъчно — лицето на Лоугън се напрегна от раздразнение. — Постъпих с теб непочтено и не възнамерявам да променя отношението си, затова те съветвам да престанеш с ласкателствата и умилените погледи, защото са излишни. Разбра ли ме?
Лоугън не беше забелязал, че я е хванал за ръцете, докато не усети нежната й кожа. Беше я стиснал малко под раменете — между края на ръкавите и дългите й ръкавици.
— Разбрах — каза Мадлин. Меките й устни бяха близо до неговите и Лоугън усети непреодолима потребност да я целуне и да плъзне ръцете си под кадифеното й елече. В нея той търсеше само физическото удоволствие. Не доверието й, нито привързаността й.
Лоугън протегна ръка към гърба й, опипа копчетата и силно я притисна до себе си.
— Желая те — измърмори той, вперил очи в дъното на деколтето й и я целуна по шията. — Ела горе с мен.
— Сега?! — попита Мадлин, останала без дъх от възбудата, която чувстваше до бедрата си.
— Сега!
— Ами гостите ни…
— Остави ги да се погрижат сами за себе си.
Мадлин се засмя.
— После — каза тя. — Ще разберат, че ни няма и ще се разприказват…
— Нека приказват — Лоугън изобщо не разсъждаваше с ума си. Не го беше грижа за проблемите на Андрю, нито пък за гостите или за впечатлението, което биха си създали. — Нека да знаят, че си правя удоволствието горе с теб, докато те са още тук… че си моя.
Лоугън жадно я целуна, опиянен от мириса й, от цялото й същество. Пръстите му се заровиха в старателно направената прическа и издърпаха фуркетите от златистокафявите къдрици. Мадлин изстена и се отдръпна.
— Добре — каза тя нерешително, лицето й беше порозовяло от напрежение. — За мен е много по-важно ти… да си доволен… но гостите ще ни спрат, още преди да стигнем до стълбите.
Лоугън се изсмя и кратко, но силно я целуна.
— Горко на онзи, който се изпречи на пътя ми — каза той и я побутна към вратата.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Състоянието на Мадлин пролича още повече през следващия месец, което налагаше ограничение в излизанията й. Когато ходеше на пазар, на разходка с карета или пеша из парка, беше придружена от най-малко двама души от прислугата, на които Лоугън беше дал специални разпореждания. Тя не биваше да се преуморява, беше им казал той, трябваше да посещава само безопасни места и да се храни редовно.
— Не ми е приятно да се отнасяш към мен като към дете — му каза Мадлин една сутрин, докато седеше пред тоалетната си масичка. Тя не можеше да понесе мисълта, че е загубила свободата си. Усетила веднъж удоволствието да прави, каквото си поиска, и да ходи, където пожелае, тя трудно се примиряваше със заседналия начин на живот, какъвто водеха повечето жени в нейното положение.
— Независимо какво правя, все някой се навърта около мен да ми помага… или да ме тъпче с нещо.
За да я разсее, Лоугън я слушаше с престорена сериозност.
— Никой не се отнася към теб като към дете — отговори той, — а като към човек, чието здраве е най-важното нещо за мен.
— Чувствам се като в затвор — каза тя мрачно. — Искам да отида някъде, да направя нещо…
— Например?
Мадлин въздъхна, взе четката и започна бързо да реши дългите си коси.
— Никой не е посещавал дома ни след бала. Нямам никакви приятелки освен Джулия, но и тя като теб е заета в театъра. И макар че получаваме по десетина покани на ден, не приемаме нито една от тях.
Докато се вглеждаше в мъничкото й, напрегнато лице, Лоугън намръщи вежди. Разбра, че онова, което ставаше, надминава очакванията му. Беше дошъл краят на неговото дълго и старателно пазено уединение. Мадлин беше млада, жизнена жена, която искаше да живее пълноценно в обществото, да има приятели, да усети разнообразието от забавления, които Лондон предлагаше.