— Разбирам — каза Лоугън, взе четката от ръката й и я остави настрана. Той приклекна и лицето му се приближи до нейното. — Нямам никакво желание да те държа като птичка в златна клетка, мила. Ще видя какво мога да сторя, за да разнообразя поне малко дните ти.
На устните му се появи закачлива усмивка.
— Предполагам, че от нощите не се оплакваш.
— Не — каза тя, изчерви се и отвърна на усмивката му. После повдигна устни за целувка.
Лоугън удържа на думата си и започна да придружава Мадлин на художествени изложби, аукциони, вечери и концерти. Когато посещаваха театъра на Друри Лейн или Кралската опера, седяха в елегантната си лична ложа. За радост на Мадлин приеха покани за увеселения в края на седмицата в провинцията, където тя имаше възможност да общува с други млади майки. Тя разбра, че Лоугън не обича да посещава подобни места, защото постоянно беше обект на внимание, наблюдение и вълнение, фактът, че той жертваше скъпоценното си уединение заради нея, будеше едновременно недоумение и удоволствие.
Мадлин знаеше, че много жени й завиждат за това, че Лоугън е неин съпруг. Той беше чаровен, интелигентен, щедър и изискан по начин, който го отличаваше от другите съпрузи. Тя се наслаждаваше на брака им — компанията му, чувството му за хумор и, разбира се, начинът, по който я любеше и й доставяше удоволствие.
Все пак, колкото и голяма да беше близостта им, Мадлин знаеше, че тя е далеч от онова, което можеше да бъде. Лоугън никога повече не я погледна, както преди, никога не я целуна с горещата любов и копнеж, както преди. Той запазваше една малка, но твърда преграда между двамата. Беше ясно, че не й вярва и смята, че те никога не биха могли да се свържат емоционално. Мадлин се опитваше да запази чувствата си към него, макар да знаеше, че любовта й може да бъде отхвърлена, без значение колко я желаеше Лоугън.
Както предрече Джулия, апетитът на Мадлин се върна и тя навакса теглото, което беше загубила, дори понапълня. Всяко безпокойство, което би могла да има заради промените във фигурата й, бързо изчезна.
— Отсега нататък можеш да спиш тук — каза една вечер Лоугън, след като я беше пренесъл на леглото си и се бяха любили. Той погали ханша й с ръка и добави. — Така е по-удобно вместо всеки път, когато те пожелая, да пращам за теб или пък да бия път чак до стаята ти.
Сгушена в обятията му, Мадлин се усмихна сънливо.
— Не бих искала да те безпокоя. Зная, че обичаш да спиш сам.
— Не заемаш много място — отбеляза Лоугън и ръката му погали корема й. — Засега поне.
Мадлин се обърна с гръб към него.
— Скоро ще стана такава, че ще заемам половината легло. Ох, колко искам да съм по-висока! Жени с моя ръст не изглеждат добре по време на бременността — приличат на гъски.
Лоугън притисна гърба й до тялото си.
— Мадам — каза той с топъл глас, който гъделичкаше ухото й. — Всяка нощ ви доказвам колко сте желана. Струва ми се, че досега едва ли бихте могли да се съмнявате в своята привлекателност.
— Да не харесваш жени с големи кореми? — попита недоверчиво Мадлин и усети как той се усмихна във врата й.
— Само една — Лоугън я обърна по гръб. — Сега предполагам, че ще пожелаеш да ти го докажа още веднъж.
Тя се отдръпна от него с престорено нежелание.
— Щом не представлява някаква трудност…
— Настоявам — промърмори той, привлече я към себе си и я целуна.
Лоугън беше непредсказуем човек. Понякога я глезеше и веселеше, друг път се държеше към нея съвсем хладно. В повечето вечери след театър той бързаше към дома, за да бъде с нея, но когато прекрачеше прага изобщо не показваше нетърпението си. Така беше привикнал да крие чувствата си, че Мадлин се питаше дали той изобщо я обича или я счита за нещо като домашен любимец. Все пак имаше моменти, които й вдъхваха надежда.
Три пъти седмично Мадлин позираше за портрета, който Лоугън беше поръчал. Художникът, господин Орсини, беше талантлив и приятен мъж, без да има налудничавия нрав на художниците, както очакваше Мадлин.
— Съпругата ви е една от най-големите красавици, които съм рисувал — каза Орсини на Лоугън, който дойде на един от сеансите.
— Господин Орсини, — възрази Мадлин от мястото, на което позираше, — не бива да ме притеснявате…
— Тя притежава едно необикновено качество — продължи да откровеничи Орсини. — Чувственост, примесена с чистота. Магическо съчетание на дете и жена.
Мадлин не беше свикнала с разточителни хвалебствия и наведе очи към пода.
— Да — чу тя Лоугън да отговаря тихо. — Точно това виждам у нея и аз.
При възможност Мадлин посещаваше театър „Капитал“ следобед, гледаше репетициите и дори помагаше като суфльор. Изглеждаше, че Лоугън не се дразни от присъствието й. Всъщност, признаваше си той, беше му приятно да знае, че тя е някъде наблизо.