— Кога ще отидеш? — попита Мадлин и се вгледа в пияните му очи. В отговор срещна пълно мълчание и той отново се затвори в стаята си. Не желаеше присъствието й, нито пък нечие друго. Отказваше да се храни, въпреки нейните молби и пълните подноси, които му изпращаше горе.
Разтревожена, Мадлин попита госпожа Бийчъм дали Лоугън се е държал така преди брака им и икономката се поколеба, преди да й отговори.
— Само когато вие го напуснахте, госпожо Скот.
Мадлин се изчерви виновно.
— Колко продължи?
— Една седмица пи до несвяст и още една измина, докато започна да се храни нормално. — Госпожа Бийчъм поклати глава в откровено недоумение. — Тогава го разбирах, защото знаех какво чувства към вас… но това… Не предполагах, че толкова е привързан към лорд Дрейк. Не бих искала да говоря лошо за мъртвия, но той си беше един нехранимайко, мир на праха му.
— Може би, защото са отраснали заедно. Не зная защо Лоугън се чувстваше отговорен за него.
Икономката сви рамене.
— Каквато и да е причината, господарят го понася твърде тежко. — Тя съчувствено погледна изопнатото лице на Мадлин. — Той ще се оправи. Вие не се натъжавайте, госпожо Скот. Не е хубаво жена във вашето състояние да се тревожи.
Естествено, лесно беше да се каже, но не и да се постигне. Как да не се тревожи, когато съпругът й беше решил да пие, докато умре? Късно вечерта на втория ден Мадлин събра смелост и отиде до вратата. Натисна дръжката и откри, че е заключена.
— Лоугън? — каза тя и тихо почука. Както очакваше, отговор не последва. Почука по-силно и отвътре се чу мърморене.
— Престани да дращиш по проклетата врата и ме остави на мира!
Гласът му беше неузнаваемо дрезгав и тя се уплаши.
— Отключи, моля те! — каза Мадлин и се опита да говори сдържано. — Иначе ще взема ключа от госпожа Бийчъм.
— Тогава ще ти откъсна врата като на петровско пиле — отговори той, като че щеше да изпита удоволствие от това.
— Ще чакам тук, докато не отвориш. Ако трябва, ще остана тук цяла нощ. — Отговор не последва и тя продължи пламенно. — И ако нещо се случи на бебето, нека тежи на твоята съвест!
Мадлин се отдръпна, защото чу тежките му стъпки. Вратата изведнъж се отключи и Лоугън силно я дръпна в стаята.
— От съвестта ми нищо не е останало — извика той и затръшна вратата, като затвори и Мадлин в стаята си. Наведе се над нея с огромното си тяло, с разчорлената коса, а дъхът му лъхаше на ликьор. Беше обут в ужасно смачкан панталон, бос и гол от кръста нагоре. Мадлин се разтрепери и уплаши от вида му. Стори й се, че е способен на всичко. Устата му беше изкривена, а в кръвясалите му очи блестеше див, отчаян пламък.
— Искаш да играеш ролята на грижовната съпруга — грубо каза Лоугън. — Да ме галиш по рамото, докато шепнеш утешителни слова в ухото ми. Да, ама аз не ти искам грижите! Нямам нужда от тях! Всичко, от което имам нужда, е това!
Ръката му сграбчи елечето й, пръстите му бръкнаха в деколтето й и той силно я притисна до себе си. Наболата брада около горещата му уста одраска шията й.
Мадлин почувства, че той очаква тя да се противи на грубата му ласка, но вместо това обви ръце около врата му и се отпусна до него. Нежното й движение явно обезоръжи Лоугън.
— Дявол те взел — изръмжа той. — Не те ли е страх от мен?
— Не — каза Мадлин и притисна лице до горещото му, гладко рамо.
Лоугън рязко се отдръпна, като дишаше тежко.
— Лоугън — каза тя тихо. — Държиш се така, сякаш някой те обвинява за смъртта на приятеля ти. Не разбирам защо.
— Няма нужда да разбираш.
— Има, защото ти искаш да се съсипеш. А много хора имат нужда от теб… и аз съм една от тях.
Гневът му като че ли се стопяваше и изведнъж той почувства злоба към самия себе си.
— Андрю имаше нужда от мен — промърмори Лоугън. — Аз го предадох.
Очите й потърсиха погледа му.
— За това ли е всичко?
— Отчасти.
Лоугън взе полупразната бутилка бренди и седна в края на разхвърляното легло. По чаршафа и килима имаше разлят алкохол — следи от трийсет и шест часовото му пиянство. Той вдигна бутилката към устните си, но преди да преглътне, Мадлин се приближи и му я отне. Той понечи да си я върне и се опита да се задържи на краката си.
Мадлин остави бутилката настрана и седна до него.
— Кажи ми — заговори тя с копнеж да го погали. — Моля те.
С вид на изоставено дете той притвори очи и наведе ниско глава. Изрече няколко имена… лорд Дрейк… граф Рочестър… госпожа Флорънс… и тогава сред порой от объркани думи разказа невероятната си история.
Мадлин стоеше, без да помръдне, и се опитваше да разбере какво й разказва Лоугън. Той каза, че е незаконен син на Рочестър и дъщерята на госпожа Флорънс… че Андрю му бил брат по баща. Тя слушаше с удивление, а той разкриваше душата си с горчивото откровение на един прокълнат човек. Стана ясно, че мъката и обичта му към Андрю са се смесили с чувство на тежка вина.