— Лорд Рочестър — каза Мадлин и предпазливо кимна, без да му подаде ръка.
Графът изглеждаше изненадан от липсата на уважение, което тя показа.
— Госпожо Скот — произнесе той с дрезгав глас. — Много мило, че ме приехте.
— Съболезнования за загубата — тихо каза Мадлин.
Последва тишина; двамата се изучаваха.
— Вие сте чували за мен — обади се графът. — Виждам го по лицето ви.
Мадлин кимна.
— Да, той ми съобщи.
Графът вдигна вежда въпросително.
— Предполагам, че ме е описал като жестоко чудовище?
— Разказа ми само фактите, милорд.
— Вие сте по-добра партия, отколкото очаквах, че ще постигне Лоугън — забеляза Рочестър. — Млада жена с добро възпитание. Как ли се е съгласило семейството ви на подобен брак?
— Родителите ми бяха твърде доволни от възможността да приемат в семейството си такъв изискан господин — хладно отговори Мадлин.
Проницателните очи на Рочестър се втренчиха в нея, сякаш да открият някаква лъжа, но той се усмихна с възхищение.
— Синът ми е щастлив, щом си е избрал такава съпруга.
— Синът ви? — повтори Мадлин. — Бях останала с впечатлението, че вие не сте пожелали да го признаете.
— Точно това исках да обсъдя с него.
Преди Мадлин да зададе следващия си въпрос, двамата чуха, че някой приближава, и се обърнаха. Лоугън влезе, застана до Мадлин и студените му сини очи безразлично се вгледаха във възрастния мъж. Беше се възстановил след дългия сън. Косата му беше още влажна след банята, беше избръснат, облечен в бяла риза, тъмен панталон и жилетка в зелено и сиво. Въпреки освежения му вид, под очите му личаха тъмни кръгове, а лицето му беше бледо.
— Нямам представа какво те е довело тук — каза Лоугън на Рочестър с монотонен глас.
— Ти си всичко, което имам — искрено отговори Рочестър.
Лоугън горчиво се усмихна.
— Много се надявам, че не ми предлагаш да ти послужа като замяна на Андрю?
Старецът видимо помръкна.
— По отношение на Андрю допуснах много грешки… няма да го отрека. Може би не бях идеалният родител…
— Може би? — повтори Лоугън и остро се засмя.
— …но хранех някакви надежди за него. Имах и планове. Аз… — Рочестър преглътна с труд и се зачерви от усилието, — … го обичах, независимо какво е твоето мнение.
— Трябваше да му го кажеш — измърмори Лоугън.
Рочестър поклати глава, но възнамеряваше да продължи разговора, въпреки че му причиняваше страдание.
— Очаквах много от Андрю. Майка му беше изтънчена жена, деликатна по природа и истинска аристократка. Избрах нея за съпруга, за да осигуря на сина си безукорен произход.
— За разлика от първия си син — каза Лоугън.
— Да — призна с готовност Рочестър. — Ти не беше подходящ за плановете ми. Реших, че ще е по-добре да те отстраня и да започна на чисто. Исках сина ми — законния — да има най-доброто. Дадох му богатство, най-добрите училища, достъп до най-висшите кръгове на обществото. Нямаше никаква причина, поради която Андрю да не постигне голям успех… но той се проваляше във всяко свое начинание. Никаква дисциплина, никаква амбиция, никакъв талант, никакъв интерес към каквото и да било, освен към пиенето и хазарта. Докато ти… — той иронично се засмя. — На теб нищо не дадох. Ти не си аристократ. Но въпреки това успя да натрупаш богатство и да си извоюваш място в обществото. Успя дори да се ожениш за жена, която би подхождала на Андрю.
Лоугън го гледаше насмешливо.
— Рочестър, кажи ми какво искаш, а после си върви.
— Много добре. Искам войната между нас да свърши.
— Няма никаква война — каза спокойно Лоугън. — Сега, когато Андрю си отиде, пет пари не давам какво ще стане с теб. Ти нямаш нищо общо с мен, със съпругата ми, с децата ми. Ако питаш мен, ти изобщо не съществуваш.
Графът не показа да се е изненадал от студенината на Лоугън.
— Ти решаваш, естествено. Но аз мога да направя много за семейството ти, ако ми разрешиш това. Първо, мога да използвам влиянието си да станеш пер, особено като се вземе предвид състоянието, което си натрупал, и земята, която притежаваш. И макар че съществуват някои пречки за наследството, което мога да ти оставя като на незаконен син, все пак то ще е твърде голямо.
— Не искам и шилинг от парите ти. Те трябваше да принадлежат на Андрю.
— Не ги приемай за себе си. Можеш да размислиш за интересите на децата си. Искам те да ме наследят. Би ли отказал да признаеш правото им по рождение?
— Няма да взема… — започна Лоугън, но графът го прекъсна.
— Досега никога за нищо не съм те молил. Искам само да обмислиш предложението ми. Не желая да ми отговориш веднага. Вече нищо не мога да сторя освен да чакам.