— Ще има да почакаш — каза унило Лоугън.
Рочестър се усмихна разбиращо.
— Естествено, твоят инат ми е добре познат.
Лоугън замълча и с каменно лице наблюдаваше как Рочестър се сбогува и излезе.
За съжаление Рочестър, а може би някой от неговите близки, беше споделил тайната за произхода на Лоугън, та мълвата се разнесе из цял Лондон. Домът им беше обсаден от посетители, пристигаха много писма с въпроси дали е вярно, а театър „Капитал“ беше препълнен.
Представленията на Лоугън, винаги при пълен салон, станаха толкова известни, че пред театъра се водеха битки за билети. Обществото беше впечатлено от романтичната вест, че един известен, но без аристократичен произход, човек изведнъж се е оказал извънбрачно дете на богат граф. Аристокрацията също беше шокирана и следеше всяка подробност на скандалната история.
Лоугън беше станал личността, която цял Лондон най-оживено обсъждаше. Той не желаеше това, нито му харесваше. Страдаше за Андрю, затова работеше до пълно изтощение през деня, а през нощта търсеше утешение в обятията на Мадлин. Сега той я любеше по-различно отпреди — нежно и дълго, сякаш искаше да изчезне и да остане завинаги с нея. Не беше доволен, докато и двамата не достигаха до разкъсващ ги екстаз, след което лежаха в блаженство.
— Никога не съм очаквала, че ще почувствам това — прошепна му Мадлин една вечер. — Не подозирах, че ще намеря такова удоволствие в брачното легло.
Лоугън тихо се усмихна и я погали.
— Аз също. Преди предпочитах опитните жени и никога не съм допускал, че ще бъда така пленен от едно невинно същество.
— Аз не съм невинна — каза Мадлин, като се задъхваше, когато той търсеше мястото си между бедрата й. — След всичко, което досега сме правили…
— Имаш още много да учиш, мила — каза Лоугън и нежно проникна в нея.
— Не може да бъде — възрази тя и изстена, защото усети цялата му мъжественост.
— Тогава нека продължим със следващия урок — промърмори усмихнато Лоугън и я люби, докато тя не се разгорещи от огъня на страстта.
Мадлин отиде в театъра след края на репетицията и завари Лоугън на сцената да нанася някои промени, които бяха уточнили. Отначало той не я забеляза, защото беше твърде задълбочен в работата си, но скоро я видя. Очите му се усмихнаха.
— Ела тук — каза той и Мадлин с радост се приближи.
Лоугън остави бележките си върху един от декорите. Ръцете му прегърнаха Мадлин през талията, а погледът му се плъзна по дрехата й с цвят на кехлибар.
— Приличаш на капка мед — промърмори той и я повдигна на пръсти. — Нека опитам.
Мадлин се изчерви и се огледа, опасявайки се че някой от работниците може да ги види. Лоугън се засмя.
— Никой няма да ни попречи, мадам — пошегува се той и наведе глава. Целуна я крадешком, после отново. Устните му бяха топли и ненаситни.
Останала без дъх, Мадлин се усмихна и се отдръпна.
— Свърши ли работата си?
— Да — Лоугън я притисна и погали устните й. — Трябват ми още пет минути. Защо не ме почакаш в кабинета? Там ще си направим среща… при затворени врати.
— Не ми се работи — каза му тя предизвикателно, а той се засмя.
— Няма да работите, мадам.
Лоугън я плесна свойски отзад и леко я побутна.
Когато Мадлин излезе, Лоугън вдигна бележките и се опита да се съсредоточи върху последните точки от мизансцена. Присмя се себе си, защото разбра, че щеше да му е трудно да се върне към работата си. Единственото му желание беше час по-скоро да отиде в кабинета и да съблазни жена си. Макар и разсеян, той надраска няколко изречения, подпрял бележките си върху един от декорите.
Докато пишеше, Лоугън усети някаква сянка да се промъква през редовете от столове в салона и да приближава към авансцената.
— Кой е там? — попита той, но заслепен от светлината, не можа да види натрапника.
Никой не отговори. Лоугън предположи, че човекът е влязъл от любопитство в театъра, и леко въздъхна.
— Театърът е затворен за публика. Довечера ще има представление, ако желаете, можете да го посетите.
Посетителят се приближи, сякаш се колебаеше да излезе от сянката.
Лоугън се изправи и продължи да се вглежда в странния силует.
— Кой си ти, по дяволите? — рязко запита той.
Мъжът отговори с пиян, познат глас, от който на Лоугън му се зави свят.
— Не казвай, че вече си ме забравил… братко.
Андрю се появи от сянката, лицето му беше подпухнало и изпълнено с омраза, а страните му горяха. Лоугън слисано се втренчи в него. Не беше усетил, че се движи, докато не почувства как гръбнакът му се притисна до декора, и тогава разбра, че е отстъпил две-три крачки назад. Той отвори уста да произнесе името на Андрю, но не чу гласа си, та за миг му се стори, че вижда дух… докато не забеляза, че Андрю държи пистолет.