— Мислех, че си умрял — каза Лоугън пресипнало и се помъчи да се съвземе.
— Сигурно си разочарован — отвърна Андрю. — Подреди всичко, за да заемеш мястото ми, нали?
— Не, аз… — Лоугън тръсна глава и пое няколко пъти въздух, за да дойде на себе си. — По дяволите, Андрю, какво се случи? Всички мислят, че си се удавил на онова увеселение по реката…
— Точно така исках да си помислят. Трябваше да предприема нещо. Акулите от игралните домове ме гонеха по петите с единственото намерение да ми видят сметката, ако не им се издължа. Трябваше да спечеля малко време… да ги заблудя, докато не намеря някакви пари.
— Причини ми толкова мъка — грубо му каза Лоугън, който беше преодолял шока.
— Не задълго, нали? — понита тихо Андрю. — Бързо се съвзе, за да обявиш на цял свят, че сме братя по баща. Факт, който никой не си направи труда да ми съобщи.
— И аз го научиш съвсем наскоро — Лоугън погледна пистолета в треперещата ръка на Андрю. — Пиян си, Андрю. Остави тази проклетия и нека поговорим.
— Възнамерявам да го използвам — се чу колеблив отговор. — Срещу теб или мен, а може и двамата. Животът ми не струва пукната пара. От това ще спечели само твоята кариера. Ще останеш най-голямата легенда в историята на театъра.
Лоугън не помръдна, но сърцето му силно заби. Андрю беше непредвидим пияница. Като нищо щеше да изпълни заканата си.
— Никога досега не съм убивал човек — измърмори Андрю, като се клатеше като дърво при буря… Но бурята бушуваше вътре в душата му. — Но ти си го заслужаваш, Джими.
— Защо?
Андрю изкриви горчиво устни.
— Бях сигурен в тебе. Дори целият свят да беше пълен с лъжци, можех да разчитам на теб. А сега излезе, че си бил най-лошият от всички. Да криеш тайната на Рочестър, да заемеш мястото ми, като си разбрал, че съм починал… Не, няма да получиш онова, което е мое. Преди това ще те убия.
Докато говореше, Андрю се приближаваше и заплашително размахваше пистолета. Лоугън бързо преценяваше дали ще може да сграбчи оръжието и да му го отнеме. С ъгъла на окото си забеляза, че Мадлин стои зад кулисите и сърцето му замря. „По дяволите“, помисли той ужасен, „Махни се, Мади! Бягай оттам!“ Но тя не помръдваше. Лоугън не можеше да допусне, че тя би се подложила на такава опасност. Можеше да я улучи… можеше неволно да предизвика у Андрю невиждана ярост. Лоугън плувна в пот и не смееше да я погледне.
— Нищо не искам от наследството ти — каза той на Андрю с невероятно усилие. — Искам само да ти помогна.
Гърлото му стържеше. Разбра, че Мадлин тихо се придвижва зад декорите — един Господ знаеше с каква цел. Разтревожен до крайност, Лоугън всеки момент очакваше тя да се спъне или да се блъсне в нещо. Бременността я правеше тромава напоследък.
— Да ми помогнеш? — присмя му се Андрю, като се олюляваше. — Каква проява на братска загриженост… Бих могъл почти да ти повярвам.
— Остави този проклет пистолет и поговори с мен! — каза Лоугън рязко.
— Боже, аз те презирам! — Ръката на Андрю потрепери, когато насочи пистолета към Лоугън. — Преди изобщо не осъзнавах колко приличаш на баща ми. Надменни копелета с мръсните си тайни, които мамят всички около тях…
— Аз никога не съм се отнасял така към теб.
Андрю поклати измъчено глава.
— Джими… Как не сме го разбрали? Толкова години…
— Андрю, чакай — каза Лоугън и кръвта се отдръпна от лицето му, когато видя как брат му дръпна ударника на пистолета. — Андрю…
Чу се силен шум, защото един от декорите падна надолу и частите му се разпиляха, сякаш беше бутнат от невидима ръка. Тъй като не беше закрепен, здравата му дървена рамка се стовари върху Андрю, преди той да може да реагира. Пистолетът произведе изстрел и куршумът се заби някъде в авансцената.
Мадлин стоеше на мястото на падналия декор и гледаше резултата на своите усилия.
Лоугън впери очи в нея, без да може да помръдне от мястото си, докато разбере дали тя е добре. Той се наведе да отмести декора и клекна на пода, за да хване Андрю за яката. От него се носеше воня на алкохол. Както Лоугън предположи, декорът не беше толкова тежък, че да го нарани.
— Какво стана… — промълви Андрю.
Лоугън го перна по челюстта и го усмири. Андрю се отпусна на пода и дори захърка. Мадлин се втурна към тях.
— Добре ли е?
Лоугън бавно се изправи. Той се опита да потисне гнева си, но в цялата паника не можа да го преодолее. Страхуваше се да я докосне, защото можеше да я смаже.