— Какво си мислиш, по дяволите? — изкрещя яростно той. — Не се ли сети, че излагаш на опасност детето ни?
— Не, аз… — обърканият й поглед срещна неговия. — В момента мислех само за теб.
— Мога и сам да се грижа за себе си — изрева Лоугън, сграбчи я за раменете и я разтърси. — Е, мадам, ти най-сетне ме извади от равновесие! Отсега нататък тази гледка ще е все пред очите ми, докато не полудея!
— Не можех да стоя и да гледам безучастно как той щеше да стреля в теб. Няма причина да се ядосваш. Никой не е ранен и всичко завърши добре. — Тя погледна към лежащия Андрю. — За повечето от нас.
— Съвсем не е добре — каза Лоугън вбесено и се отдръпна. Сърцето му още биеше лудо. Искаше му се хем да я сграбчи и да я разтърси, докато зъбите й се разтракат, хем да я притисне до себе си и цялата да я покрие с целувки. Мисълта, че Мадлин можеше да бъде ранена, дори убита, го изпълваше с непреодолим страх. Бореше се да потисне прилива на чувствата си и стисна зъби и юмруци.
Мадлин го гледаше напълно объркана.
— Не те разбирам.
— Тогава ще ти обясня — отговори Лоугън пресипнало. — Държа толкова на теб само защото носиш моето дете. Помолил съм те да внимаваш и да го пазиш… ала ти си безумно импулсивна и безразсъдна, за да го правиш.
Лицето на Мадлин побеля. Беше безизразно, само погледът й говореше, че е засегната.
— Аз… — тя сякаш се задушаваше. — Съжалявам, че според теб съм ненужна за друго.
Разговорът им беше прекъснат от група хора, които се втурнаха на сцената, защото бяха чули изстрела.
— Господин Скот…
— Какво стана?
— Кой е този и защо…
— Някакво копеле искало да застреля господин Скот!
Лоугън отново коленичи до Андрю.
— Стана случайно. Няма нищо страшно. Вдигнете лорд Дрейк и уредете да го закарат с каретата ми в моя дом. Бъдете внимателни. Той е болен.
— Той е един вонящ пияница — промърмори някой, но всички се подчиниха на нарежданията на Лоугън.
Той погледна към Мадлин.
— Андрю ще отседне в крилото за гости. Имаш ли нещо против?
Тя поклати отрицателно глава, а лицето й изведнъж пламна от гняв.
— Защо ме питаш? Заяви съвсем ясно, че мнението ми не те интересува.
Държането й беше коренно различно от онова, с което Лоугън беше свикнал. Без да мисли, той я прегърна, за да я отведе от сцената, но тя се отдръпна. За първи път му отказваше да я докосне.
— Нямам нужда от помощ — каза Мадлин твърдо. — Имам нужда само от онова, което ти отказваш да ми дадеш.
Тя си тръгна, преди Лоугън да успее да отвори уста. Беше ядосана и това го обърка. Беше ли я виждал в подобно състояние досега? По дяволите, тя го караше да се чувства виновен за нещо, а всъщност сама се излагаше на опасност!
По пътя към дома и двамата мълчаха. Когато пристигнаха, Андрю хъркаше и прислужниците помогнаха на Лоугън да го настанят в крилото за гости. После набързо вечеряха и Лоугън се приготви да се върне в „Капитал“ за участие във вечерното представление.
— Добре ли си? — попита той. — Мога да изпратя да доведат някого от близките ти или приятелка, за да ти прави компания, докато ме няма…
— Ще се справя — отговори Мадлин, свела очи. — Нали има прислуга, ако ми потрябва нещо. Пък и вярвам лорд Дрейк да се пробуди чак на сутринта.
— Ако се събуди, не го приближавай.
— Много добре. Кога ще съобщиш на лорд Рочестър, че синът му е жив?
— Ще изчакам Андрю да вземе това решение. — Лоугън я погледна изучаващо. — Легни си рано. Днес преживя шок. Имаш нужда от почивка.
— Няма защо да се тревожиш — каза Мадлин хладно, решена да се държи по неговия маниер. — Бебето ще е добре.
Лоугън излезе, без да пророни думичка.
Мадлин се опита да запази търпение, като си припомни какво му беше причинила, пък и своето решение да спечели любовта му лека-полека… Но вместо това гневът й избухна отново. Изглеждаше, че любовта и търпението й се бяха изчерпали. Щом Лоугън иска отношенията им да са такива, тъй да бъде! Беше се изморила да бъде вечна мъченица, да чака и да се надява. Стиснала юмруци, тя се качи горе да се изкъпе с надеждата горещата ароматизирана вода да смъкне напрежението й.
Преди да си легне, тя отиде до прозореца и дръпна завесата. Насреща се виждаха градината и крилото за гости. Стаята на лорд Дрейк светеше и отвътре някой се движеше.
„Лорд Дрейк е буден“, помисли си Мадлин и се намръщи. Тя не се съмняваше, че той се разкайва, макар пиян и че страда. Помисли си също, че трябва да го остави да страда в самота. След всичко, което беше направил през деня, той не заслужаваше съчувствие. Освен това, заповедта на Лоугън да се пази от него още звучеше в ушите й.