— Но не мога да позволя да ми се случи втори път. Ако те изгубя сега, ще бъда унищожен.
— Но ти няма да ме загубиш — каза тя смутено. — Лоугън, повярвай ми!
Той поклати глава.
— Рочестър ми каза… — Лоугън преглътна с усилие. — Майка ми е починала при моето раждане. Бил съм твърде едър… Аз съм виновен за смъртта й.
Мадлин възрази.
— Боже мой, как можеш да вярваш на това?
— Така е — каза той смирено. — Аз съм виновен. И изобщо не мога да се зарадвам на бебето ни, като си помисля, че същото би могло…
Лоугън не довърши изречението. Нямаше нужда.
— Децата ми също ще бъдат едри… а ти…
— Не съм толкова крехка, колкото си мислиш — каза Мадлин и погледна смръщеното му лице. — Лоугън, погледни ме! Обещавам ти, че нищо няма да се случи с мен или с бебето!
— Не можеш да даваш такива обещания — възрази той грубо.
Мадлин отвори уста, за да спори с него, но изведнъж си спомни, че и нейната майка е имала проблеми с раждането. Лоугън беше прав — тя не можеше да обещае, че всичко щеше да е наред.
— И какво ще стане, ако се случи най-лошото? — попита тя. — Нима ще ти е по-леко, ако бягаш от духовната връзка с мен?
Лоугън се обърна да я погледне — лицето му беше измъчено, в очите му имаше сълзи.
— Не зная, дявол те взел!
— Не се ли умори да бягаш от всички? — промърмори Мадлин, а очите й бяха изпълнени с любов и съчувствие. — Ела при мен, Лоугън. Нека си принадлежим. Не е нужно и двамата да се чувстваме самотни.
Думите й го преобразиха. Стиснатите му челюсти потръпнаха и той се втурна към нея, за да я притисне силно до себе си.
— Не мога да живея без теб — прошепна той.
— Не се налага.
Мадлин вплете пръсти в косите му и го целуна по мократа от сълзи буза, а самата тя почувства страхотно облекчение.
Лоугън я целуна така, като че целувката щеше да трае вечно.
— Ще останеш ли? — попита той.
— Да, да…
Устните й търсеха неговите и Лоугън изстена от болезнено желание. Щеше да поеме риска да я люби, но не само защото нямаше никакъв друг избор. Той внимателно я занесе до леглото, съблече я и я люби с цялата нежност, на която беше способен.
След това Мадлин остана да лежи в обятията му, безсилна да помръдне. Тя усети, че Лоугън се надига да я погледне. Той се наведе над нея и притисна устни до корема й. Очите й радостно светнаха.
— Всичко ще е наред — прошепна Мадлин и го привлече към себе си. — Вярвай ми!
Когато го целуна, сърцето й бе пълно с любов.
ЕПИЛОГ
Родилните болки продължаваха вече десет часа. Лоугън беше помолен да напусне стаята, където Мадлин раждаше, затова седеше в една от близките стаи и се вслушваше във всеки шум, идващ оттам. Успокояваше се донякъде с мисълта, че Джулия е при Мадлин, за да й вдъхва смелост и сили, а също и да помага на лекаря и акушерката. Нищо друго обаче не беше в състояние да го освободи от тревогата за нея.
Беше стоял при нея първите няколко часа, но гледката на страдащата жена ужасно го изнерви, затова доктор Брук му нареди да излезе от стаята.
— По-добре си вземете бутилка бренди — му беше казал той с окуражаваща усмивка. — Може да продължи още няколко часа.
Вече беше преполовил бутилката, но алкохолът не притъпи страха, който изпитваше. Не можеше да понесе спомена за Мадлин, която сграбчваше чаршафа при всяка контракция и прехапваше устни до кръв.
— Божичко, Джими — каза Андрю, който влезе в стаята и седна до него със загадъчна усмивка. — Май не ти е съвсем добре, а?
Лоугън го погледна нещастно.
— Странно, нали? — продължи Андрю. — Поне веднъж аз да съм трезвеникът, а ти да си пияницата.
През последните месеци Андрю беше намалил пиенето до чаша вино в особени случаи. Лицето му вече не изглеждаше така подпухнало, беше доста отслабнал, та на пръв поглед приличаше на строен младеж. Беше се отказал от комара и изплати дълговете си дори с лихвите. Изглеждаше, че е успял дори да установи по-близки отношения с Рочестър, който пък поомекна след мнимата „смърт“ на сина си.
— Още не съм пиян — изсумтя Лоугън и трепна, защото чу сподавен вик откъм стаята.
Андрю смутено погледна от вратата.
— Стегнат си като часовникова пружина — отбеляза той. — Я по-весело, Джими. Жени раждат всеки ден. Защо не слезеш долу с мен? Да ти кажа право, омръзна ми да се опитвам да водя любезни разговори с твоите сватове, нали са от почитаемите. Обърни ми малко внимание — домакин си най-сетне!
— По-добре да ходя по счупени стъкла.
Учудена усмивка пробяга по устните на Андрю.
— Великият Лоугън Скот си глътнал езика. Това е гледка, която никога не съм се надявал, че ще видя.