— Господин Скот…
— Чуй ме, Мади, — Лоугън я пусна и се отдръпна. — Няма да се любя е теб, независимо колко копнея за това. След това ще ме намразиш, пък и аз самият ще се презирам.
— Никога не бих ви намразила.
Той се усмихна иронично.
— Нима? Дори когато отнема невинността ти? Връзката ти с мен ще те промени, при това не за хубаво.
— Искам да поема този риск.
— Ти не разбираш — каза той е горчива усмивка. — Аз търся у жените само физическата близост. Щом науча какво може да ми предложи партньорката ми, започвам да се отегчавам и насочвам вниманието си към друга жена. Ти не би се задържала дълго в леглото ми.
— Никога ли не сте се влюбвали? — попита Мадлин, загледана в спокойното му лице.
— Само веднъж. Но не се получи.
— Защо…
— Не е нужно да се ровиш в миналото ми, както и аз не искам да се ровя в твоето.
Мадлин не се опита да спори, защото разбра, че той има право. Колкото повече знаеше за него, толкова по-трудно щеше да й бъде да го напусне, когато настъпеше този момент. И тя, като много други жени, беше пленена от мъжествеността на Лоугън Скот, която беше обвита в тайнственост. Мадлин трябваше да опази сърцето си заради собствената си сигурност. Внезапно мъдрият съвет на госпожа Флорънс проблесна в ума й: каквото и да правиш, не се натрапвай. Просто му дай да разбере, че го искаш и че си му под ръка… че му предлагаш удоволствие без обвързване.
— Господин Скот — каза тихо Мадлин. — Щом ви привличам толкова много, не разбирам защо не го направим. Аз искам само да прекарам една нощ с вас — нищо повече.
Лицето му не промени израза си, но тя усети, че думите й го изненадаха.
— Защо? — попита той меко. — Момиче като теб… Защо се подценяваш така?
Докато чакаше отговор, той хвана брадичката й и повдигна лицето й. Очите му святкаха, нещо го беше разтревожило. Тя сведе ресници в усилие да скрие мислите си.
— Вярвам, че ще ми хареса — каза тя. — Това не е ли достатъчно?
Настъпи кратка тишина.
— Погледни ме — тихо прошепна Лоугън.
Мадлин се подчини. Той потърси очите й и поклати глава, като че се отказва от нещо отегчително.
— Ти си лоша актриса, Мади. Бих искал да узная какво преследваш, но имам много други задължения, особено сега, когато почти една четвърт от трупата се е разболяла. Щом положението в „Капитал“ се нормализира, ще поискам да напуснеш театъра. Ще си намериш друга, по-добра работа.
— Искам да остана тук.
Лоугън не помръдна.
— Повярвай ми, че и за двама ни така ще е по-добре.
Мадлин едва преглътна, защото вълна на разочарование се стовари отгоре й. Ами сега? Тя направи предложение, което беше отхвърлено. Неговият отказ закънтя в ушите й и тя се зачерви от сподавения гняв. Ръцете й сграбчиха полата на роклята, късайки тънката материя.
Какво глупачка е била! Пропиля толкова време, фантазирайки си какво ли не за него, за нещо, което никога няма да стане. Сега беше останала с празни ръце, освен това скоро близките й щяха да открият, че в училището я няма.
За част от секундата тя се замисли дали да не обясни ситуацията на господин Скот и да не се остави на милостта му. Не… Той изобщо не я съжалява. „Омъжи се за Клифтън и се примири с това“, тя почти чуваше циничните му думи. Всъщност, едва ли беше способна да направи нещо друго.
Стиснала юмруци, Мадлин решително се отправи към вратата. Тя нямаше да прекара живота си като собственост на лорд Клифтън.
— Много добре — каза тя, като се спря да вратата. — Ще напусна „Капитал“, когато поискате. Не бива да се безпокоите повече за мен. Аз съм напълно способна да се справя сама.
Мадлин излезе, без да дочака отговора му.
Лоугън отиде до вратата и се хвана за рамката й. Притисна чело до хладното дърво и изстена.
Една нощ с теб… Той би дал цяло състояние за това! Не беше изживявал нещо по-прекрасно от усещането да я държи в ръце, да я чувства ранима, покорна и очакваща — това направо го разбиваше. Но не можеше да си позволи, не можеше да позволи на някого отново да къса части от нараненото му сърце.
Тя скоро щеше да си отиде. Лоугън очакваше някакво облекчение, но то не идваше.
Той отвори рязко вратата и отиде в кабинета си, без да обърне внимание на любопитните погледи на хората, с които се разминаваше. Затвори се в малката стая и тършува из бюрото си, докато не откри бутилка „Хайленд“. Седна върху бюрото и отпи направо от шишето. В гърлото си усети мекия аромат на пушек и торф. Още една глътка и почувства жарката топлина па питието. Но тя се стопи в буцата лед, заседнала в гърдите му.
Пиеше лениво, вдигнал крака върху бюрото, и съзерцаваше върховете на излъсканите си кожени обуща. В апогея на живота си, когато беше постигнал голям успех, смяташе, че е неуязвим. Изглеждаше наистина учудващо, че една малка женичка успя така да го опустоши.