Само ден-два — докато госпожица Бари щеше да е вече добре. Мадлин щеше да се стегне, за да не се изчервява и заеква пред господин Скот. Тя щеше да се държи хладно и щеше да се владее напълно.
Цяла нощ се въртя в леглото си, като напразно се мъчеше да не мисли. На сутринта се събуди изтощена и уплашена, като се питаше дали някога ще преживее ден, подобен на вчерашния. Несъмнено тя не беше първата жена, провалила се в съблазняването на един мъж, но колко жени са били принудени да се изправят пред същия човек още на следващия ден и да се преструват, че нищо не се е случило.
Мадлин се облече и събра косите си на кок ниско на врата. Тя успя да излезе, преди госпожа Флорънс да е станала, и нае карета към театъра.
В театъра цареше необикновено затишие, репетиционните зали и работилниците бяха пусти. Мадлин разбра, че сутрешната репетиция е отменена и отиде в шивашкото ателие, където веднага се срещна с госпожа Литълтън.
— Изглежда, че половината от трупата боледува — каза пълната жена, дишайки тежко. Тя шиеше някаква дреха. — Десетина вече съобщиха, че няма да дойдат. Но моята работа трябва да се свърши, както винаги, и няма кой да ми помогне.
Мадлин остана в шивачницата почти през цялата сутрин, като благодареше наум, че засега няма възможност да се види с господин Скот. Наложи й се да отиде до главната сграда на театъра само, когато госпожа Литълтън я изпрати да занесе па дукесата няколко скици за костюми. Когато наближи кабинета, Мадлин чу разговор между непознат мъжки глас и нежния, ясен глас на Джулия. Тя се спря, защото не искаше да ги прекъсва.
— Стига толкова — говореше мъжът. — Казах ти да не идваш в този проклет театър.
— Има много работа — отговаряше му Джулия. — Само още един ден, мили. Може би два. Не мога да оставя толкова неща недовършени…
— Здравето ти за мен е много по-ценно, отколкото някой или нещо в този театър.
— Обещавам ти, че ще съм добре.
— Ела си у дома, Джулия.
— Първо трябва да опаковам някои неща.
— Ще изпратя слуга да вземе всичко, което пожелаеш.
— Ти си неразумен…
После настъпи дълга пауза, последвана от някакви звуци, които Мадлин не можа да различи — След това мъжът каза нежно:
— Още ли искаш да спориш с мен, Джулия?
— Не.
Мадлин никога не беше чувала дукесата да говори с такъв смирен тон — тя обикновено говореше твърдо и заповедно. Мадлин предпазливо заобиколи и видя дукесата да стои в средата на кабинета, където нежно я целуваше тъмнокос мъж. „Дукът на Лийдс“, помисли си Мадлин, изгаряща от любопитство. Той вдигна глава — слабото му лице беше екзотично красиво, а самият той гледаше съпругата си с любов, граничеща с отчаяние. Усетил, че вече не са сами, той погледна към Мадлин с живите си сиви очи.
Мадлин се изчерви и пристъпи напред.
— Простете ми, не исках да прекъсна…
— Няма нищо, Мади — каза Джулия с порозовели страни, като се освободи от ръцете на съпруга си. Тя ги представи и Мадлин почтително се поклони.
— За мен е удоволствие — промърмори дукът с приятелско огънче в очите. — Госпожице Ридли, бих ви бил много благодарен, ако помогнете на дукесата да събере необходимите й книги, защото тя веднага ще си тръгне.
— Да, ваша милост.
Джулия примигна и въздъхна.
— Струва ми се, че нямам друг избор. Мади, моля те кажи на господин Скот, че трябва веднага да говоря с него. Той беше в кабинета си през цялата сутрин — опитваше се да промени програмата предвид отсъствията на актьорите.
Мадлин кимна в знак на съгласие, макар че се страхуваше да се срещне с господин Скот. Щом тя излезе, дукът и дукесата продължиха разговора си. Изглежда, че и двамата изпитваха голямо удоволствие от своите спорове.
Мадлин отиде до вратата на кабинета на Скот и се спря колебливо, ослушвайки се да долови какво става вътре. Но там цареше тишина. С надежда, че господин Скот не е вътре, тя вдигна ръка и леко почука.
— Работя — чу се заплашително ръмжене.
Мадлин сплете ръце и се стъписа. Събрала смелост, тя най-после проговори със спокоен, овладян глас.
— Господин Скот, дукесата иска да говори с вас.
За момент той замълча.
— Ти! — каза Лоугън с враждебен тон.
— Мисля, че дукесата иска да ви каже, че си отива, господине. Дукът е дошъл да я отведе у дома. — Мадлин не получи отговор. — Не е разумно в нейното състояние да стои в „Капитал“. Сигурна съм, че бихте се съгласили с това при толкова болни от треска…
— Прав й път! А сега се махни от вратата!
Мадлин е радост си тръгна, но след няколко крачки спря.
В гласа му имаше нещо странно — нотка, която я трогна. Той беше уморен. „Не е за чудене“, помисли си тя, „толкова хора отсъстват.“ Въпреки заповедта му да се махне и личната си обида и притеснение, Мадлин се върна до вратата.