— Искате ли да си отида? — попита Мадлин нежно.
Лоугън затвори очи и толкова дълго мълча, че на нея й се стори, че е заспал.
— Остани — каза той най-сетне.
— Има ли някого, когото да повикам да се грижи за вас? Приятел или роднина…
— Не. Искам теб.
Той затвори очи, разговорът свърши. Пръстите стискаха роклята й.
Въпреки безпокойството Мадлин искаше да се смее. Дори и болен, той си командваше, както винаги. Имаше причина, заради която искаше тя да остане. Той й вярваше. Намерението й да си отиде се стопи.
— Лоугън — прошепна тя, като пробваше как би произнасяла името му.
След провала на амбициозния си замисъл, Мадлин се оказа в ролята на болногледачка. Нищо не вървеше по план. Най-странното от всичко беше, че изобщо не я беше грижа за собствените й проблеми. Всичко, което искаше, беше да види Лоугън отново здрав.
Тя отиде до писалището, разположено под един от прозорците, и написа бележка на госпожа Флорънс, в която обясняваше положението. Сгъна листа, запечата писмото с кафяв восък, после позвъни на прислужницата и й заръча да бъде предадено в дома на госпожа Флорънс на Съмърсет стрийт.
— Моля, изпратете лакей да прибере вещите ми — добави тя, а прислужницата й се поклони, преди да излезе.
Мадлин се върна на поста си до леглото. Изглеждате, че състоянието на Лоугън се влошава с часове, температурата бавно се вдигаше. Той беше твърде слаб, за да спори с нея, когато тя му даде няколко лъжички бульон. След дълго настояване успя да поеме половин чаша от хранителния бульон, а после отново заспа.
Някъде в къщата голям часовник би дванайсет пъти дълбоко и звучно. Мадлин се почувства изморена, главата й се наклони и тя почти задряма. После стана и се протегна, за да се разсъни, и направо се стресна, когато чу, че някой влиза в стаята.
Госпожа Бийчъм и камериерът приближиха до леглото.
— Как е той? — попита икономката с по-приятелски тон, отколкото преди. Изглежда, че се беше примирила с присъствието на Мадлин и беше решила да не се поддава на подозренията си.
— Температурата се вдига.
— Доктор Брук предупреди, че точно това се очаква — отговори госпожа Бийчъм сухо. — Камериерът на господин Скот, Денис, ще ми помогне да го разтрия със студена вода. Може би това ще свали температурата. Вие вероятно искате да си починете за няколко часа. Реших, че е подходящо да заемете малката спалня в личния апартамент на господин Скот.
— Много мило от ваша страна — отвърна Мадлин. — Но аз искам да остана тук, ако господин Скот има нужда от мен…
— Аз ще стоя до него, докато се върнете — увери я икономката. — Имате нужда от няколко часа сън, госпожице Ридли, за да сте бодра сутринта.
Доводът беше доста сериозен. Мадлин беше изтощена, а предстояха още много дълги часове, може би дни, преди температурата да спадне до нормалната.
— Благодаря ви — кимна Мадлин и икономката я отведе в една стая за гости само през няколко врати.
Роклите и другите й дрехи бяха прибрани в махагонов шкаф. Леглото беше покрито с балдахин от синя коприна, който подхождаше на бродираната покривка. Мадлин отклони предложението на прислужницата да й помогне да се съблече, защото предпочиташе да го стори сама.
Тя облече бяла старомодна нощница, набрана около врата, и си легна. Струваше й се, че никога не е била толкова изморена. Сънят я повали веднага и тя потъна в приятна тъмнина.
При първите лъчи на зората Мадлин се събуди доста ободрена. Тя нетърпеливо се облече и побърза към стаята на Лоугън. Краката и бързо изстинаха от студения въздух. Една прислужница палеше огън в камината, а госпожа Бийчъм събираше мокрите чаршафи, с които бяха завивали Лоугън през нощта.
Под очите на икономката имаше тъмни кръгове и челото й беше набраздено от бръчки, които предишния ден не личаха.
— Няма промяна — каза тя в отговор на неизречения въпрос на Мадлин.
Мадлин се приближи до леглото и погледна Лоугън. Кожата му беше суха и гореше, устните му бяха леко напукани, фланеленото бельо беше сменено и около кръста му беше увит само един чаршаф. Така се виждаха мускулестите линии на тялото му, тъмните косми под мишниците, пъпа му. Мадлин никога преди това не беше виждала гол мъж. Погледът й продължи към онази част, която беше завита с чаршафа, към безкрайно дългите му крака. По бузите й изби руменина от смущение, когато усети погледа на госпожа Бийчъм върху себе си.
— Вие не сте негова „приятелка“, както твърдяхте — произнесе икономката с лек укор. — Каквато и да сте… вие не сте негова любовница.