ШЕСТА ГЛАВА
Хваната на тясно, Мадлин отначало не можа да отговори. Сърцето й заби по-силно и тя се помъчи да се успокои.
— Защо сте така сигурна?
Госпожа Бийчъм се усмихна.
— Всичко по вас показва това. Първо, нощницата ви… дреха, предназначена само за спане. После, вашето държане, начинът, по който го гледате… Вижда се, че не сте имали интимна връзка. Вие сте добре възпитано момиче, току-що завършило училище. Има един определен тип жени, които подхождат на господин Скот… Те се обличат в копринени пеньоари и спят до два часа следобед, освен това никога не биха паднали така ниско, че да се грижат за болен човек. Вие не сте негова любовница.
— Работя в „Капитал“ — призна Мадлин. — Не съм актриса… Само помощничка. Но аз съм приятелка на господин Скот. Поне се надявам, че той ме счита за такава.
— И сте влюбена в него — отбеляза госпожа Бийчъм.
— О, не — поклати глава Мадлин, чувствайки, че кръвта нахлува в главата й. — Както казах, чувствата ми към него са приятелски… и му се възхищавам, разбира се…
— Ще имате много неприятности, рискувате здравето си. И всичко това само заради едно приятелство?
Поразена, Мадлин се вторачи в нея. Гърлото й се стегна и болката в гърдите, която беше почувствала миналата нощ, отново се появи.
— Е, няма нужда да говорим за това — каза госпожа Бийчъм, вероятно трогната от онова, което прочете по лицето на Мадлин. — Причините, поради които сте тук, не ме засягат. Можете да останете, колкото поискате… докато господин Скот не нареди нещо друго.
Мадлин кимна и потърси с ръце стола, преди да седне на него.
— Не е ял от доста време — чу тя думите на икономката. — Ще изпратя малко попара. Може би вие ще го накарате да хапне малко от нея.
Мадлин почти не усети излизането й. Тя се вглеждаше в профила на спящия мъж. Тази сутрин брадата му беше набола, което му придаваше вид на морски капитан или на бандит.
Тя взе голямата му ръка в своите ръце и я поглади. Ръката му беше силна и добре поддържана, ноктите — къси и изпилени до кадифена мекота. По пръстите му нямаше пръстени, а само избледнели белези от леки одрасквания. Тя си припомни допира на тази ръка до лицето си, до гърдите… нежното докосване с върховете на пръстите.
Мадлин пожела той отново да я милва. Тя искаше от него неща, които той никога нямаше да направи. Не осъзнаваше, че е навела глава към ръката му, докато не усети допира на кожата му до устните си. Тогава притисна устни до дланта и усети соления вкус на собствените си сълзи.
Лоугън никога не би я пожелал… показа го достатъчно ясно. А тя стопи всякакво доверие между тях двамата, като го излъга дори за името си и го въвлече в един подъл план. Как мъж с неговата гордост би могъл да прости подобно държане? Лоугън не би могъл.
Мадлин никога не беше чувствала такава болка — постоянна, тежка, унищожаваща всяка крехка проява на щастие. Каква ирония! Тя беше преследвала целта си с такава хладна решителност, че накрая остана с разбито сърце. Винаги беше пресмятала обществения и дори физическия риск, който поемаше, но никога емоционалния. Не беше планирала да се влюби в Лоугън.
Тя шепнеше заровила лице в дланта му, после я затвори, като че да съхрани тези мили думи завинаги.
Да, щеше да си отиде в мига, когато температурата спаднеше. Тя не би го обидила, нито пък би омърсила чувствата си, като го използва за целта, която си беше набелязала. Изведнъж се зарадва, че не бяха се любили, че не беше го накарала да страда, нито пък го беше предала. Не би могла да живее спокойно, ако го беше сторила.
На вратата се почука и прислужницата влезе с поднос с чай и попара. По указания на Мадлин, тя остави подноса до леглото и й помогна да повдигнат Лоугън върху повече възглавници. Мадлин благодари на прислужницата и я освободи, после седна до Лоугън, който се събуждаше. Той повдигна клепачи и дълго гледа Мадлин. Стори й се, че отначало не я позна. След малко изрече името й.
— Мади… „Капитал“… — кадифеният му глас се беше превърнал в дрезгав шепот.
— Господин Бенет ръководи театъра — отговори Мадлин, като се колебаеше преди да вдигне чаршафа, който се беше смъкнал от таза му. Той явно не знаеше, че е гол. — Сигурна съм, че всичко е наред.
Лоугън не отговори, но Мадлин, видя мъката в очите му. Тя се съмняваше дали някога се е случвало да повери театъра на друг човек.
— Да го помоля ли до вашето завръщане да докладва всеки ден?
Лоугън кимна, облегна се на възглавниците и затвори очи.
— Не бива да заспивате — каза Мадлин и сложи ръка на голото му рамо, като го разтърси лекичко. Кожата му сякаш изгори ръката й. — Първо трябва да хапнете.