Вероятно умората и безпокойството накараха Мадлин да си признае.
— Той каза, че всякакво обвързване би донесло страдание и на двамата — каза тя е наведена глава.
Икономката потърка измръзналите си ръце, докато размишляваше върху думите на Мадлин.
— Вероятно е бил прав, госпожице Ридли. Ако бях на ваше място, щях да му повярвам.
— Повярвах му. Единствената причина да съм тук е, че не мога да си отида, докато е болен… без да се сбогувам.
— Госпожице Ридли. — Гласът на икономката беше нежен. Тя почака, докато Мадлин я погледне с блестящите си очи. — Вярвам, че със сърцето си той сигурно разбира, че го обичате. Това е най-хубавият подарък, който можете да му поднесете.
Мадлин стисна устни, за да не се разтреперят, замига бързо, за да не капнат сълзи от очите й и отново зае мястото си на стола край леглото.
На следващия ден лорд Дрейк дойде на неочаквано посещение. Той беше научил за болестта на стария си приятел и го навести, без да се бави. Стоеше във входната зала и разпитваше госпожа Бийчъм, когато случайно зърна Мадлин да минава наблизо с куп мокри чаршафи.
— А, малката помощничка от театъра — възкликна лорд Дрейк, давайки знак на Мадлин да се приближи. Той се смееше, но очите му бяха тревожни. — Бях сигурен, че Джими има хубава болногледачка.
— Джими? — смутено попита Мадлин.
Лорд Дрейк се усмихна леко.
— Е, не се е казвал цял живот Лоугън Скот.
Госпожа Бийчъм взе чаршафите от Мадлин.
— Аз ще се оправя с тях, госпожице Ридли — промърмори тя, като хвърли поглед на разчорлената Мадлин. — Може би ще си починете за малко.
— Да, може би — отговори Мадлин и потърка слепоочията си. — Извинете ме, лорд Дрейк…
— Чакайте — възпря я той и престана да се перчи като петел. Мадлин го погледна — лицето му беше подпухнало и бледо от прекаленото пиене и недоспиване. Тя усети, че под външността си на непукист, той крие истинската тревога за приятеля си.
— Дойдох да предложа помощта си… да попитам мога ли да направя нещо за Джими. Той е моят най-стар приятел, знаете. Никога в живота си не е боледувал. Разбрах, че е сериозно болен, щом е напуснал театъра. Кажете от какво има нужда — каквото и да е то — за него ще го намеря.
— Благодаря ви — отвърна Мадлин, трогната от искреността в гласа му. — Но мисля, че за него нищо повече не може да се направи.
Тя усети, че гърлото й се сви, не можа да продължи и само го погледна в безпомощно отчаяние.
По изражението й лорд Дрейк разбра, че положението е много сериозно.
— Толкова ли е зле? — попита той и тихо изруга. — Искам да говоря с него.
Мадлин поклати глава.
— Той е в безсъзнание, лорд Дрейк.
— Трябва да го видя.
— Но може да се заразите…
— Не ми пука! Джими ми е като брат. Заведете ме при него… моля ви.
След дълго колебание Мадлин го поведе нагоре. Лампата едва осветяваше стаята. Безизразното лице на Лоугън беше като маска, той дишаше на пресекулки. Почти не приличаше на себе си, тялото му беше отпуснато и безпомощно.
— Господи!
Мадлин чу лорд Дрейк да мърмори, докато отиваше към леглото. Той се вторачи в неподвижния болен и смутено поклати глава.
— По дяволите, Джими, — измърмори Андрю — нали няма да умреш?
После се усмихна хитро.
— Само заради едно — дължа ти цяло състояние и ще ти го изплащам години наред. И друго има — ти си единствената ми опора.
Той въздъхна и прокара пръсти през дългите си тъмни къдрици с жест, който се стори много познат на Мадлин. Беше виждала как Лоугън по същия начин прокарва пръсти през косите си в моменти на напрежение и обърканост.
— Предупреждавам те, старче… оправяй се или ще отговаряш пред мен!
Лорд Дрейк се обърна и се отдалечи от леглото. Той спря до Мадлин и й заговори с видимо затруднение.
— Ако смятате, че нямате нужда от помощта ми, ще ида да се накъркам до козирката.
— Това на никого няма да помогне — отговори тя.
— На мен ще помогне, госпожице Ридли, уверявам ви. — Той потърка чело. — Ще си тръгвам.
Доктор Брук дойде на визита вечерта. Мадлин заедно е госпожа Бийчъм чакаше пред стаята на господин Скот, докато лекарят го преглеждаше. Не след дълго доктор Брук излезе.
— Вижда се, че отлично сте се справили като болногледачка — отбеляза той, но тонът му беше по-скоро утешителен, отколкото обнадеждаващ. Макар лицето му да беше сдържано и вежливо, както предишния ден, Мадлин усети, че нещо се е променило.
— Смятате ли, че температурата скоро ще спадне? — попита тя. — Не бива да продължава толкова дълго.
— Не, не бива, госпожице Ридли. Не бива, защото той ще умре. Много е зле. Трябва да се подготвите за възможността да не дойде на себе си.