— Полека — говореше Мадлин и галеше горещата му кожа.
Безпомощен и в безсъзнание, Лоугън повтаряше реплики от пиеси и разговаряше с невидими хора. Мадлин седеше с него в полутъмната стая и се изчервяваше. Лоугън изричаше думи, които тя никога не беше чувала, които я шокираха и я възбуждаха, а косите й се изправяха. Той говореше неприлични думи и накрая Мадлин реши, че на това трябва да се сложи край.
— Моля ви — тихо каза тя, като слагаше студена кърпа на челото му — трябва да се успокоите…
Лоугън така стисна китката й, че костите й щяха да се счупят. Мадлин изохка, тогава той пусна ръката й и сякаш се смути. Споменаваше и някакво женско име… Оливия… Гласът му ставаше злобен, искаше да я убие. Всичко му беше отнела. Той плачеше и кълнеше, страданието му беше толкова силно изразено, че Мадлин почувства ревност.
— Били ли сте влюбени някога? — беше го попитала тя неотдавна.
— Веднъж — беше отговорил той. — Но не се получи.
Стана ясно, че Оливия е била жената, която Лоугън беше обичал и която го беше предала. Мадлин погали косата му и се наведе над него така, че нейното тяло да успокои неговото.
— Аз никога не бих те напуснала, ако зависеше от мен — прошепна тя, притиснала сърцето си към неговото. — Никога няма да ти причиня страдание. Обичам те.
Тя страстно целуваше горещото му лице и сухите устни.
— Обичам те — повтаряше отново в отчаяното си желание да му вдъхне от своята сила.
Лоугън издаде неразбираем звук и се успокои, губейки съзнание от температурата.
Мадлин се изправи и сложи ръка на гърдите му. Дишането му едва се долавяше. Тя усети как жизнените му сили изтичат. „Той ще умре в ръцете ми“, мислеше си тя и в стомаха й се сви студен възел.
Мадлин бавно коленичи на пода. Тя не беше силно вярваща, като се изключеха редовните посещения на църквата и неделните религиозни проповеди в училището. По натура беше с бунтовен дух — силно негодуваше от уверенията на майка си, че женитбата й с лорд Клифтън е „божие предначертание“. Все й се струваше, че желанията на Господ-Бог лишаваха живота от радости. Но ако Той беше наистина милостив, щеше да приеме облога с нея… и тя никога и за нищо повече нямаше да го моли.
Мадлин събра ръце в молитвена поза и се помоли, като влагаше цялата си душа във всяка дума. След като изля страховете и копненията си, тя усети нещо неочаквано. Стори й се, че за пръв път в живота й молитвата не е безполезен ритуал, а изповед, изречена пред сърдечен приятел…
— Моля за прошка на греховете ми — шепнеше тя в полутъмната стая. — Ще бъда вече послушна дъщеря и ще направя всичко, което искат родителите ми. Ще се омъжа за лорд Клифтън и ще му се подчинявам във всичко, без да се оплаквам… Само Лоугън да оздравее. Не ме интересува какво ще се случи с мен. Искам само той да е жив. Не заслужава да умре толкова млад. Трябва да остане жив…
Мадлин нямаше представа откога се моли. Когато най-сетне се изправи, коленете й бяха изтръпнали и сковани, а тя се усещаше леко замаяна. Отиде до леглото на Лоугън, сложи лед в торбичките и ги нареди около тялото му.
През тази нощ Мадлин изрече още много молитви. Имаше чувството, че върши всичко в сън, който нямаше край. Правеше всичко механично — увещаваше Лоугън да пие, успокояваше несъзнателните му изблици, докато най-после той се укроти. Тя едва забеляза, че когато първите лъчи на зората се показаха, френските прозорци се отвориха към малък балкон.
— Госпожице Ридли.
Мадлин се стресна и се обърна.
Госпожа Бийчъм и камериерът се приближиха — лицата им бяха побледнели от тревога.
— Как е той? — попита икономката, като отиде към леглото и видя, че Лоугън лежи спокойно. Мадлин мълчаливо я наблюдаваше, олюлявайки се с мокра кърпа в ръце.
Икономката сложи дланта си на челото на Лоугън, дълго време остана така, после се обърна към Мадлин с успокоено и разведрено лице.
— Слава Богу! Температурата е спаднала.
Госпожа Бийчъм нежно попи капките пот по кожата му със сухия край на чаршафа.
Мадлин гледаше, без да разбира. Камериерът се приближи до нея и й заговори с френски акцент.
— Всичко е наред, мадмоазел. Той ще оздравее.
Замаяна, Мадлин се обърна към него, като че се страхуваше да повярва на думите му. Помъчи се да си спомни името му.
— Денис? — попита Мадлин със сухи устни и стаята се завъртя пред очите й. Тя усети как жилавите му ръце я подхванаха и за първи път в живота си припадна.