После сплетоха косите й и ги прибраха на кок, а отстрани на лицето й пуснаха по няколко свободни къдрици. Жълтата копринена рокля беше изработена семпло, но много отиваше на Мадлин. Придаваше й вид на не съвсем млада девойка, но не и на опитна млада жена. Тя се радваше на шумоленето на коприната около краката си а също и на бухналите над маншетите ръкави. Прислужниците ахнаха от възхищение, а Мадлин усети как деколтето й поруменява.
— Много е хубава — каза госпожа Бийчъм, влизайки в стаята с одобрителна усмивка — По-добре ли се чувствате, госпожице Ридли?
— Да, благодаря ви. А господин Скот…
— Пита за вас на всеки пет минути — отговори икономката. — Всъщност дойдох да ви кажа, че той иска веднага да ви види.
Мадлин се усмихна.
— Очевидно е дошъл на себе си.
— Така изглежда — съгласи се жената.
Мадлин последва госпожа Бийчъм в спалнята му. Когато приближиха, отвътре се чуха виковете на човек, който се оплаква.
— …Не искам повече бульон — говореше Лоугън на горкия прислужник, който му беше донесъл храна. — Искам месо, хляб, кафе. Как бих могъл да живея на пастет и бульон? И ако ми донесете нещо, в което има мляко, ще го…
Лоугън изведнъж млъкна, защото съзря Мадлин.
— Мади — произнесе той с дрезгав глас.
И той като нея се беше изкъпал наскоро. Косата му беше още влажна, лицето му блестеше, гладко избръснато. Беше облечен в бяла фланела, която се закопчаваше на врата, но Мадлин си спомняше какво има под фланелата — всеки сантиметър от гладката му кожа и твърдите му мускули се беше запечатал в ума й. Сега, когато видя, че е жив и здрав и се разпорежда, Мадлин трудно можеше да си представи, че го е гледала и докосвала по съвсем интимен начин.
Госпожа Бийчъм и прислужникът дискретно си излязоха и ги оставиха сами.
— Не сте от послушните болни — каза Мадлин, приближавайки леглото.
— Ще полудея — отговори той. — Искам да научиш от Бенет какво става в театъра ми, по дяволите, и да ми донесеш някои книги…
— Вие трябва да си почивате — отговори Мадлин, като се наслаждаваше на неговата безпомощност, а също и на белезите на възстановящата се жизненост. — Сигурна съм, че лекарят ви е казал да не се напрягате.
— Напрягам се, когато седя тук и ме гледат като някой инвалид.
Мадлин се усмихна и се наведе, докато носовете им не се докоснаха. Тя се вгледа в очите му, а и нейните блестяха предизвикателно.
— Вие сте инвалид, господин Скот.
Погледът му се насочи към устата й и времето сякаш спря.
— Не задълго — каза Лоугън нежно.
Между тях имаше нещо ново — усещане, че се познават интимно, което накара Мадлин да спре дъха си.
— Засега трябва да останете на легло.
Той погледна към деколтето й, към извивката на гърдите, обвити в жълтата коприна. Когато погледът му се върна на лицето й, в очите му играеха сини пламъчета.
— Хайде, накарай ме!
Мадлин бързо се отдръпна.
— Ще донеса книги и… и ще ви прочета доклада на господин Бенет.
— Като начало е добре — каза той. — Можеш да ми донесеш и някаква по-прилична храна.
— Това не мога да сторя. Доктор Брук не би го одобрил. Не бихте могли да скриете от него подобно нещо.
— Донеси ядене, Мади! — заповяда й той, като я наблюдаваше как излиза от стаята. — И се връщай бързо! Никога не съм скучал толкова!
Мадлин остана в къщата две седмици с пълното съзнание, че ще си спомня за това време като за най-щастливия период в живота си. Тя всеки ден се канеше да си тръгва, но решаваше да остане още мъничко. Знаеше, че поведението й е безотговорно, но не я интересуваше. Знаеше също, че връзката й с Лоугън е ограничена по време, и това я правеше още по-ценна. Мадлин не беше забравила обета си към бога да се върне у дома и да се омъжи за лорд Клифтън. Обетът беше даден с дълбока вяра и Господ беше изпълнил молбите й. Сега оставаше тя да изпълни своето.
Макар и в болнична обстановка, Лоугън живееше два пъти по-интензивно от другите. Той принуди Мадлин и останалата прислуга да му позволят да работи по четири часа дневно и да ръководи делата си. От леглото или от стола си диктуваше писма до господин Бенет относно театъра и пращаше бележки до управителите и агентите на именията си. Между другото, водеше кореспонденция с аристократи, художници и други известни личности… Предлагаше им проекти, напомняше им за обещани помощи и дарения, приемаше или отказваше различни покани в обществото.