— Вие трябва да сте най-заетият човек в Англия — възкликна Мадлин след една доста дълга серия от писма. Тя остави писалката и разтри изтръпналите си от болка пръсти.
— За известно време бях — призна Лоугън, като сключи ръце зад главата си и се облегна назад. Беше облечен в халат от луксозна коприна на виненочервени и кафяви райета. До леглото му стоеше тясна френска масичка за ядене, на която беше струпал книгите и статиите, за да са му под ръка.
— Претрупаната програма ми помогна да не мисля за други неща.
— Какви неща? — попита Мадлин, без да се замисли.
Устните му се извиха в усмивка, която я притесни.
— Най-вече за липсата на личен живот. Не е лесно да постигнеш равновесие, особено когато си така ангажиран с професията си като мен.
— Вие лесно бихте си намерили партньорка — каза Мадлин, като погледна към бюрото. Тя подреждаше попивателната, хартията и сребърната мастилница точно по местата им. — Сигурна съм, че всяка жена би приела подобно предложение.
— Но аз не бих приел всяка жена.
— Разбира се…
Тя прегъна лист хартия, докато получи малко, но дебело квадратче.
— Вие искате да е жена е опит. Някоя зряла и с повече умения.
— Това исках преди — отговори Лоугън и изчака, докато тя го погледне. Очите му светеха като на разбойник и той добави: — Сега вече не съм сигурен дали е така.
Обезкуражена, Мадлин етана и се насочи към вратата.
— Ще обсъдя обяда е готвача.
— Можеш да го сториш по-късно.
— Бихте ли желали супа, пресни зеленчуци и парче шунка…
— Не искам да говоря за ядене. Искам да зная защо остана толкова дълго да се грижиш за мен.
Мадлин спря до вратата, за да запази разстоянието между тях.
— Нямаше кой друг да го стори.
— Имам толкова прислужници, които биха се справили доста добре.
Мадлин дълбоко си пое дъх.
— Съжалявам, ако сте предпочитали тях.
— Независимо от предпочитанията ми ти не беше задължена да се грижиш за мен.
Ръцете му направиха знак тя да се приближи.
— Искам да чуя от теб защо остана. Само Господ знае какво ти е струвало всичко това.
Мадлин прикри неудобството си с лека усмивка.
— Не зная как точно се случи. Отначало исках да ви съблазня, а вместо това вие за малко да си отидете в ръцете ми.
— Сиреч, останала си от съжаление? — попита той и я погледна втренчено. — Или все още храниш надежда, че ще ме съблазниш?
— Не — отговори тя веднага, цялата изчервена. — Не бих… Не го искам вече.
— Тогава да съм спокоен — високо отвърна Лоугън, макар че в гласа му се усещаше нотка на съжаление. Погледът му продължаваше да я приковава към мястото й. — Изобщо не ми стана ясно защо така решително се стремеше да влезеш в леглото ми?
Мадлин сви рамене и хвърли отчаян поглед към вратата с желание по-скоро да излезе в коридора. Изобщо не можеше да мисли как да му отговори.
Нейното смущение не му убягна. Лоугън изпитателно я гледаше, докато тишината стана непоносима.
— Понякога — каза той бавно, — жените се мъчат да стигнат до мен по този начин, защото смятат, че една нощ с един добре известен актьор е нещо като… трофей. Завоевание, с което биха могли да се хвалят пред приятелките си.
— Да — отговори Мадлин, хващайки се за думата, макар че определението беше съвсем далеч от истината. — Точно затова исках да го направя.
Лоугън я погледна стъписано. Когато заговори, гласът му беше по-мек и по-нежен от всеки друг път.
— Мъничката ми… Не знаеш ли, че струваш много повече?
Тя наведе очи, неспособна да издържи на погледа му. Ако не си излезеше веднага, щеше да избухне в плач и да му се хвърли на врата.
— Но ние нямахме любовна връзка — каза тя е последни сили. — Няма от какво да се срамуваме. Това е най-важното.
Преди той да отговори, Мадлин излезе бързо, като притисна с ръце горящите си бузи. Тя знаеше, че вече е твърде късно да пламне нещо интимно между тях. Обичаше го много, за да го използва по този начин.
Единственото, което можеше да направи, беше да се върне към предишния си начин на живот и да приеме титлата на почитаемата Мадлин Матюс. „Почитаема“, повтори си тя засрамено и въздъхна. Провали всички, като се захвана с тази работа. Нещо по-лошо, тя вече искаше само едно: да остане с Лоугън завинаги и да живее като пропаднала жена. Беше сигурна, че на сестрите й никога не са им хрумвали подобни мисли. Но те пък никога не са срещали мъж като Лоугън Скот.
Благодарение на магарешкия си инат Лоугън най-накрая успя да замени болничната храна с обичайната за него кухня. Нещо повече, той настоя Мадлин да вечеря с него в апартамента му. За пръв път той се почувства достатъчно добре. Вече не заспиваше, както правеше през изминалите две седмици. Мадлин неохотно се съгласи, като реши, че ще намери подходящ момент по време на вечерята да му каже, че на следващия ден смята да напусне къщата.