— Сигурно ще го направиш — отговори Деймън на заплахите на дъщеря си.
Той се обърна към Лоугън с доста по-сдържана усмивка.
— Скот — поздрави учтиво дукът.
Двамата не се бяха сприятелили и вероятно нямаше да станат по-близки. Движеха се в едни и същи обществени кръгове, но заемаха различно положение. Джулия беше единственият мост между тях като съпруга на Деймън и колега на Лоугън.
Не беше тайна, че Деймън би се радвал, ако съпругата му не играе повече в театъра, но той се отнасяше с уважение към професионалните й изяви, защото те й носеха щастие. Лоугън пък уважаваше дука, защото знаеше, че само един изключителен мъж с неговото положение в обществото би позволил на съпругата си да общува с хора от театралните среди, които бяха известни с лошата си репутация.
— Красиво дете — каза Лоугън, кимайки към спящия наследник. — Поздравявам ви!
Преди Деймън да отговори на комплимента, Лоугън се обърна към Джулия.
— Кога се връщаш в „Капитал“?
— Когато съм в състояние — отговори Джулия, като се усмихна на неговата прибързаност.
Лоугън я погледна изпитателно.
— Изглеждаш доста добре.
— Независимо от състоянието на съпругата ми — намеси се Деймън, — бебето е още твърде малко, че да го остави и да се завърне в Лондон.
Виктория се намеси със сърдито изражение на любопитното си лице.
— Татко, той ще вземе ли мама със себе си?
— Разбира се, не, Тори — отговори Деймън и нежно погледна дребното й личице. — Ела сега в конюшнята да видим новото конче, докато мама обясни на господин Скот, че неговият театър не е центърът на Вселената.
— Не забравяйте палтото й — извика след тях Джулия и ги изпрати със смях. После погледна Лоугън и го покани да седне близо до нея.
— Стари приятелю, — произнесе Джулия полушеговито, полусериозно. — Бях започнала да си мисля, че си забравил за съществуването ми.
— Казах ти, че бях зает. — Лоугън седна и протегна дългите си крака с поглед, забит във върховете на лъснатите обувки. — Не беше лесно да управлявам театъра без теб, макар че не обичам да го признавам.
Джулия се наведе да прибере разхвърляните миниатюрни кукли.
— Съжалявам, че не можах да те посетя, когато беше болен…
— Не бих искал да го правиш — бързо я увери Лоугън. — Имаше опасност за бебето.
— Както и да е, но ти май се оказа в грижовни ръце?
И двамата замълчаха, защото призрачната сянка на Мадлин легна между тях.
— Четох „Таймс“ — отбеляза Джулия. — Напоследък критиката не е благосклонна.
— Да вървят да се обесят! — извика Лоугън. — Салонът всяка вечер е пълен. Това има значение.
Вестниците публикуваха критики, че върви серия от не съвсем успешни изпълнения на Лоугън, всъщност безупречни, но без емоционален заряд. За съжаление, нямаше как дори самият той да не се съгласи с тези мнения. Умението, което винаги му беше признавано, а именно контактът с публиката, способността му да накара зрителите да гледат пиесата с неговите очи, липсваше.
Беше изчезнал дори и ревностният му интерес към работата на цялата трупа, заменен с едно сурово отношение, което настройваше хората срещу него. Актьорите от театър „Капитал“ бяха сдържани към режисурата му, към грубото му държане … и, за Бога, към неговите сценични изяви.
— Не зная какво намекваш, когато изричаш така репликата? — Вчера Арлис Бари се беше осмелила да изрази недоволството си по време на репетиция. — Не зная как трябва да реагира героинята ми, след като не мога да кажа какво чувстваш ти в момента.
— Гледай си твоята роля — беше я срязал Лоугън, — аз ще си гледам моята.
— Но моята героиня…
— Нека героинята ти реагира, както си иска. Изобщо не ми пука!
Арлис беше продължила да играе спокойно, произнасяйки репликите без каквото и да е чувство, което го принуди да играе по същия начин. Той се изкушаваше да я поправи, но това щеше да предизвика истински бунт сред трупата.
Вероятно атмосферата в театъра щеше да се нормализира с връщането на Джулия. Тя умееше меко и дипломатично да се намесва, когато се налагаше. Може би нейното партньорство на сцената щеше да помогне на Лоугън отново да върне своята емоционалност, която той така ревностно пазеше само за изпълнения на сцената.
Отново постъпи дълго мълчание и накрая Джулия се осмели да засегне болната тема.
— Има ли новини от Мадлин?
— Лоугън я погледна изпитателно и не отговори.
— Арлис ми разказа онова, което тя и другите знаят — промърмори Джулия съчувствено. — За останалото се досетих сама.
Лоугън тъжно разказа възможно най-кратката версия на случилото се.
— Изглежда, че Мадлин е решила да осуети брака си с Клифтън, като се отърве от невинността си — заключи сухо той. — И аз съм бил определен да й помогна да го стори.