— Казаха ми, че мога да ви почакам тук — каза тя.
— Не приемам посетители в гримьорната си.
— Хубаво представление — допълни старицата, без да обръща внимание на думите му. — Добра постановка с добър темпоритъм.
Лоугън се усмихна иронично и се запита коя е тя.
— Напоследък май похвалите не са тъй чести.
— О, вие бяхте много добър Отело — увери го тя. — Друг актьор би нарекъл това представление върха на кариерата си. Преди няколко години имах възможността да ви гледам в същата пиеса, но в ролята на Яго. Предпочитам вашата интерпретация на тази роля… Великолепно! Имате изключителен талант, когато пожелаете. Често съм си мислила колко е жалко, че двамата се разминахме във времето. Моята кариера свършваше, когато вашата изгряваше.
Лоугън внимателно се вгледа в нея. Косата, познатото лице, отношението й към театъра…
— Госпожа Флорънс? — попита той.
Тя кимна и бръчките по челото му се изгладиха. Не за първи път колега изявяваше желание да се срещне с него, макар никой да не е бил така настоятелен, както тази стара дама. Лоугън се наведе и целуна ръката й.
— За мен е голяма чест да се запозная с вас, мадам.
— Вие, разбира се, знаете, че имаме обща приятелка — дукесата на Лийдс. Прекрасна жена, нали? В началото на кариерата си тя беше мое протеже.
— Да, зная — каза Лоугън и облече брокатен халат. После взе кутия крем и кърпа и започна да сваля грима, който го беше превърнал в Отело. — Госпожо Флорънс, свикнал съм след представление да оставам за малко сам. Бихте ли ме почакали в общата стая, ако обичате?
— Ще остана тук — каза тя твърдо. — Дойдох да говоря с вас по спешен личен въпрос. Не е нужно да проявявате излишно чувство на срам пред мен. Била съм в много мъжки гримьорни, в края на краищата.
Лоугън потисна смеха си. Тя беше само една старица, която едва ли се беше намъкнала в гримьорната, за да привлече вниманието му. Той се облегна на тоалетката.
— Много добре, мадам, — произнесе сухо той и продължи да сваля грима си. — Кажете си думичките. А аз ще се опитам да преодолея чувството си на срам.
Госпожа Флорънс пренебрегна неговия сарказъм и заговори рязко.
— Господин Скот, навярно не знаете, че по време на кратката си работа в театър „Капитал“, госпожица Мадлин Матюс беше наела стая в моя дом.
Името, казано неочаквано, предизвика болка в гърдите на Лоугън. Той усети как лицето му се напрегна.
— Ако сте дошли да обсъждаме този въпрос, моля да напуснете.
— Госпожица Матюс пристигна при мен тази вечер от имението на родителите си в Глостъшир — продължи госпожа Флорънс. — Докато ние разговаряме тук, тя спи в моя дом. Бих искала да добавя, че тя не знае за решението ми да ви посетя…
— Стига! — Лоугън хвърли кърпата и се отправи към вратата. — Когато се върна, искам гримьорната ми да е празна.
— Мислите, че вие сте единственият, който страда? — попита меко госпожа Флорънс. — Вие сте един надменен млад кучи син!
— А вие сте една нахална стара кучка! — отговори Лоугън спокойно. — Лека нощ, мадам.
Госпожа Флорънс беше по-скоро развеселена, отколкото обидена.
— Имам информация, която е много важна за вас, господин Скот. Ако откажете да ме изслушате сега, след време ще съжалявате.
Лоугън спря до вратата и я погледна насмешливо.
— Ще се възползвам от това.
Госпожа Флорънс скръсти ръце върху дръжката на бастуна и го погледна с мигащи очи.
— Мадлин очаква дете от вас. Това нищо ли не означава?
Тя го наблюдаваше изпитателно. Тишината щеше да избухне от напрежението, предизвикано от думите й.
Лоугън вторачи очи в стената. Сърцето му неестествено заби. Сигурно е лъжа, която Мадлин пак е скроила, за да го държи в ръцете си.
Той тръсна глава.
— Не! Нищо не означава!
— Разбирам. — Старата жена го измери с пронизващ поглед. — Знаете какво ще се случи с Мади. В семейство, каквото е нейното, единствената възможност е да роди детето тайно и да го даде на чужди хора. Другата е да напусне родителите си и да се опита сама да издържа себе си и детето, доколкото може. Допускам, че и двете възможности ви удовлетворяват.
Лоугън си наложи да свие рамене.
— Нека постъпи, както пожелае.
— И ще откажете да поемете всякаква отговорност за Мади и детето?
— Да.
Лицето й изразяваше презрение.
— Изглежда, че не сте по-различен от баща си.
Лоугън беше потресен и избухна гневно.
— Откъде, по дяволите, познавате Пол Дженингс?
Ръката на госпожа Флорънс се повдигна и тя повика Лоугън с пръст.
— Елате тук, Скот, искам да ви покажа нещо.
— Вървете по дяволите!