— Разказала ли си това на Джулия?
— Не — отговори госпожа Флорънс веднага. — Не беше нужно тя да го знае. Мисля, че единствените хора, които знаят точно произхода ти, сме аз, семейство Дженингс и баща ти, естествено.
Лоугън саркастично се усмихна.
— Нямам търпение да узная кой може да е той?
— Не знаеш ли? — нежно попита госпожа Флорънс. — Мислих, че досега си се досетил. Ти много приличаш на него.
Гласът й запази нежната нотка въпреки враждебността на Лоугън.
— Граф Рочестър, мило момче Затова ти прекара детството си в неговото имение и живя в сянката на богатия му дом. Ако не ми вярваш, иди при Рочестър и го попитай!
Лоугън се обърна с гръб към госпожа Флорънс и се облегна на тоалетката. Той сякаш с усилие остави бутилката бренди на масичката и подпря ръце на нея. Рочестър — негов баща… Идеята му беше противна.
Не можеше да е вярно. Ако беше така, с Андрю бяха братя по баща. Дори и Рочестър не би могъл да е толкова жесток, че да гледа как двамата му синове растат рамо до рамо, без да им каже, че са роднини. Единият беше отгледан в богатство, лукс и привилегии, а другият — в глад и насилие.
— Не може да бъде! — Лоугън не усещаше, че говори на глас, докато госпожа Флорънс не му отговори.
— Това е истината, скъпо момче. Съжалявам, че разруших илюзиите ти. Дано поне семейство Дженингс са били добри родители. В края на краищата, Рочестър се погрижи да живееш близо до него.
Лоугън усети горчив вкус в устата, почти се задави. Изведнъж му се дощя да разкаже какъв е бил животът му, какъв страх изпитваше от Пол Дженингс и какви страдания му причиняваше той. Да й разкаже за безразличието на тъй наречената си майка. А Рочестър е знаел всичко това! Лоугън мълчеше и с усилие стискаше зъби. За жалост, личеше си, че не беше способен да скрие чувствата си.
— Е — каза госпожа Флорънс, загледана в него. — Виждам, че не си прекарал приятно времето си там. Грешката донякъде е и моя. Не биваше да вярвам на Рочестър — трябваше да изискам доказателство за смъртта на внука си. Но тогава скърбях дълбоко по Елизабет, за да търся други доказателства.
На Лоугън му се зави свят. Той потърси стол и седна. Чу, че на вратата се чука, а после гласът на прислужника, който идваше да прибере театралния костюм.
— Зает съм — отговори той. — Ела по-късно.
— Господин Скот, отвън ви чакат почитатели, които искат да ви видят.
— Ще убия всеки, който прекрачи прага! Оставете ме на мира!
— Да, господин Скот.
Прислужникът си отиде и в гримьорната отново настъпи тишина.
— Джулия беше права — каза най-сетне госпожа Флорънс и изпи брендито си. — Веднъж тя ми каза, че ти не си щастлив човек. Това беше една от причините, поради които насърчих Мадлин да те съблазни.
Тя срещна слисания му, обвиняващ поглед, без да й мигне окото.
— Да, знаех за плана й, макар да не бях разбрала истинските причини. Исках ти да я имаш. Мислех си, че може да се влюбиш в нея… Бях сигурна, че никой мъж, дори и най-сдържания, не може да й устои. Мислех си, че момиче като Мадлин ще ти донесе щастие.
— Проклета да си, че се намеси в живота ми — извика яростно Лоугън.
Госпожа Флорънс май не се впечатляваше от гнева му.
— Запази страстта си за сцената — посъветва го тя. — Може би съм допуснала грешка, но гневът и зъбенето ти нищо няма да променят.
Лоугън успя някак си да се овладее.
— Но защо сега? — процеди през зъби той. — Ако нещо от онова, което каза, е вярно… Но аз не вярвам на нито една дума… Защо едва сега идваш при мен?
Тя му се усмихна повече от предизвикателно.
— Историята често се повтаря. Ирония на съдбата е, според мен, това, че ти си склонен да се държиш точно като баща си и да осъдиш детето си на същия живот, който си живял ти — без близък човек, който да го защитава и да се грижи за него. Помислих си, че съм длъжна да разкрия истината за миналото ти и да ти дам възможност да постъпиш честно спрямо Мади.
— А ако не го сторя? — попита Лоугън подигравателно, а лицето му се зачерви. — Нямаш много голям избор.
— Ако ти не се погрижиш за Мади, ще го сторя аз. Разполагам със средства, за да осигуря добър живот за нея и детето. Това бебе ще е моето правнуче и ще направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна.
Лоугън поклати глава, докато гледаше старата жена. Тя беше крехка и мъничка, но притежаваше страхотна воля.
— Ти си една дърта твърдоглава кокошка! — каза той ядосано. — Вече почти вярвам, че сме роднини.
Очевидно госпожа Флорънс четеше мислите му. Тя пак се усмихна.