Госпожа Флорънс чакаше в подножието на стълбището и го гледаше въпросително.
— Правилно ли се оказа подозрението на Мадлин? — Тя прочете отговора в очите му, преди той да го изрече. — Ах, това е прекрасна новина!
Усмихна се и лицето й се проясни.
— Но защо си така начумерен?
— Ще ми се да те бях изритал от гримьорната си онази вечер, вместо да те слушам.
Госпожа Флорънс сухо се изсмя.
— Мисля, че и Мади не е доволна от моята намеса. Утешавам се с мисълта, че един ден и двамата ще ми благодарите.
— На твое място не бих разчитал на това… бабо. — Лоугън иронично подчерта последната дума.
Тя поглади побелялата си глава и го погледна с искрящи очи.
— Вярваш ли на онова, което ти разказах?
— Нито на една дума, докато не отида в имението на Рочестър.
— Какъв подозрителен мъж си бил! — отбеляза госпожа Флорънс. — Ясно, че това си е черта на Рочестър. Аз самата винаги съм била по-доверчива.
Лоугън изобщо не докосна Мадлин по време на еднодневното им пътуване до Глостършир. Те седяха един срещу друг, разменяха по някоя дума, но повече мълчаха. Норма, прислужничката на Мадлин, пътуваше в друга карета, за да ги остави насаме.
— Как вървят работите в театъра? — попита Мадлин.
Лоугън й хвърли подозрителен поглед, приемайки въпроса като подигравка.
— Не си ли чела „Таймс“? — попита той присмехулно.
— Не. Бях изолирана от външния свят, докато родителите ми разсъждаваха какво да правят с мен. — Веждата й се изви в знак на загриженост. — Нима сезонът не върви добре?
— Не — каза Лоугън. — Критиците са наострили перата си.
— Но защо…
— Грешката е моя — промърмори той.
— Не разбирам — възкликна смутено Мадлин. — По време на репетициите ти беше чудесен и аз мислех…
Гласът й замря, защото тя се сети, че въпросните две пиеси имаха премиери, след като напусна Лондон. Мадлин си спомни странния му, празен поглед в онази сутрин, когато си замина, и сърцето й се изпълни със съжаление. Така тя му беше причинила още едно страдание.
— Ти беше много болен, както и много от членовете на трупата — прошепна тя. — Сигурна съм, че след време ти и театърът ще успеете да…
— Няма за какво да ми изказваш тъпите си съжаления — пресече я Лоугън.
— Разбира се. Аз… Извинявам се.
По лицето му се плъзна ирония.
— Не бих желал да накърнявам суетата ти, мила, но моите професионални затруднения нямат нищо общо с теб. След заминаването ти аз много лесно те забравих, докато твоята покровителка госпожа Флорънс не посети снощи гримьорната ми.
— Бих искала и аз да кажа същото. Но аз мислех за теб денем и нощем. Никога няма да си простя държането си. Ако знаеше как… — Мадлин внезапно замълча, като се мъчеше да спре потока от думи.
Лоугън стисна зъби. Тя беше толкова уязвима, че нямаше желание да я унижава. Това го вбесяваше, караше го да се чувства засрамен и не знаеше как да преодолее тези чувства.
Той видя, че Мадлин притвори очи и се облегна назад с въздишка. Изведнъж забеляза, че кожата й изглежда бледа на фона на кадифената тапицерия.
— Какво ти е? — рязко попита Лоугън.
Мадлин поклати леко глава и отговори със стиснати устни, без да отваря очи:
— Добре съм. Само че понякога се чувствам малко… неразположена.
Каретата се разтресе от неравния път и тя отново стисна устни.
Лоугън я изгледа недоверчиво, като се питаше дали тя не се опитва да предизвика съчувствие. Не, беше твърде бледа, за да имитира болест. И изведнъж се сети за неразположението на Джулия през първите три-четири месеца на бременността, поради което тя често отсъстваше.
— Да кажа ли на кочияша да спре? — попита той.
— Не, добре съм… наистина.
Но Мадлин не изглеждаше добре. Погледът й беше втренчен и тя конвулсивно преглъщаше.
Лоугън се намръщи и забарабани с пръсти по бедрото си. Сутринта беше твърде зает и не проследи дали Мадлин беше закусила. Доколкото знаеше, тя не беше яла цял ден.
— Скоро ще пристигнем в Оксфорд. Ще спрем в някоя гостилница и ще вечеряме.
Мадлин поклати глава, преди той да завърши изречението.
— Благодаря ти, но само мисълта за храна… — тя закри уста с ръка и дълбоко си пое въздух.
— Скоро ще спрем — каза Лоугън и взе кристалната кана за вода от махагоновия шкаф. Намокри кърпа и я подаде на Мадлин. Тя прошепна някаква благодарност и притисна кърпата върху лицето си.