Лоугън си спомни за кошницата, която госпожа Флорънс им беше дала за из път и се пресегна да я вземе. Намери вътре плодове, парче сирене, няколко филийки хляб и пудинг, увит във влажна кърпа.
— Вземи — подаде й парче хляб. — Хапни си.
Тя едва отвърна лице.
— Нищо не мога да преглътна. Лоугън седна до нея и вдигна хляба.
— Само един залък, по дяволите! Не искам да повърнеш в каретата ми.
— Няма да изцапам скъпоценната ти карета — отговори Мадлин, като смъкна кърпата и го погледна над нея.
За миг Лоугън щеше да прихне от нейния инат. Отново намокри кърпата, сгъна я и я сложи на челото й.
— Един залък — подкани я той с нежен глас, като държеше филията хляб до устните й.
Мадлин изохка, отхапа малко и се опита да дъвче, но устата й като че ли беше пълна с пясък. Накрая тя преглътна едва-едва. На Лоугън му се стори, че лицето й възвръща цвета си.
— Още един залък — каза той с нетърпящ възражение тон. Тя бавно дъвчеше, почувства се добре, после се отпусна и дълбоко въздъхна.
— Сега съм по-добре. Благодаря ти.
Лоугън осъзна, че я беше прегърнал и здраво я беше притиснал до себе си. Главата й почти стигаше до подмишницата му, гърдата й се притискаше до неговите. Позата беше толкова естествена, толкова удобна, че до този момент той изобщо не я беше забелязал. Мадлин го погледва с очи като разтопен кехлибар. Той си припомни как се беше грижила за него по време на болестта му. Независимо от онова, което му причини, тя го беше излекувала от треската и го беше върнала към живота. Беше му дала надежда и щастие.
А после изведнъж му отне всичко.
Почувствал горчивината на спомена, той грубо се отдръпна.
— В бъдеще се грижи по-добре за себе си — посъветва я Лоугън и се върна на мястото си. — Нямам намерение да се превръщам в болногледачка.
Мадлин се разтрепери, когато каретата излезе на главния път към бащиното й имение. То беше разположено сред хълмовете на Глостършир, а наоколо се простираха богати поля, разделени от малки рекички. Земята на семейство Матюс беше далеч по-красива от къщата им, сгушена сред няколко по-малки постройки. Къщичките с по една-две стаи бяха изградени, за да приютят прислугата за къщата и кухнята.
Лоугън погледна през прозореца на каретата имението, без да изкаже мнението си. Наближиха сградата.
— Родителите ми няма да приемат идеята за нашия брак — каза Мадлин, оправяйки полите си. Тя беше облечена в семпла рокля, подходяща за девойка на нейната възраст. На Лоугън му се стори, че бельото вече е твърде тясно за бюста й. Той се учуди как родителите й не бяха забелязали бременността й.
— Мисля, че ще се радват да те омъжат, след като разберат за състоянието ти — каза той.
Мадлин не го погледна.
— Родителите ми не приемат хора, свързани с театъра. Според мен, те по-скоро ще умрат вместо да омъжат дъщеря си за актьор.
— Ето защо си избрала мен — промърмори Лоугън и я погледна с присвити очи. — Ти не само се отърва от девствеността си, но и избра мъж, когото родителите ти считат за крайно неподходящ.
— Нямах намерение изобщо да разберат с кого съм спала — каза Мадлин. — Това трябваше да остане в тайна.
Лоугън се намръщи и преглътна думите, като си каза, че сега не е време за спорове. Той имаше една цел и тя беше да уведоми семейство Матюс какво щеше да стане в следващите две седмици.
Каретата спря пред къщата. Лоугън взе наметалото на Мадлин и й помогна да се облече. След като загърна добре шията й с меката вълнена дреха, той повдигна брадичката й и се вгледа в големите й очи.
— Искам от теб едно нещо — тихо каза той. — Никой не трябва да узнае, че ние не желаем този брак. Всеки, който ни види, включително и родителите ти, трябва да повярва, че и двамата го искаме. Един твой нещастен поглед, един намек, че си била принудена, и аз лично ще прекърша вратлето ти. Ясно ли се изразих?
— Аз не съм актриса — отговори тя твърдо. — Не зная дали бих могла да ги убедя. Ако искаш да вляза в дома на родителите си и да се преструвам на щастлива…
— Точно това очаквам.
На вратата на каретата леко се почука. Лакеят беше готов да им помогне да слязат, но Лоугън не му обърна внимание.
— Изглеждаш много зле — каза той, вглеждайки се в бледото, напрегнато лице на Мадлин. — Усмихни се! Опитай се да се отпуснеш!
Докато Лоугън наблюдаваше опънатите й черти, през ума му мина мисълта, че тя щеше да му принадлежи цял живот. Кръвта им щеше да се смеси във вените на детето им. Никой не биваше да разбере истината за връзката между двамата — това беше най-важното нещо за детето, както и за самия Лоугън. Гордостта му изискваше Мадлин да изглежда и да се държи като влюбена жена, която приема предложението му с радост.