Лоугън сключи ръце, за да не почне да троши наред всичко в библиотеката. Знаеше, че е почервенял от гняв, и си мечтаеше да добие същото равнодушно изражение като Рочестър. Какво беше станало със самообладанието на Лоугън през последните месеци? Той винаги беше успявал да запази чувствата си само за сцената. А сега те извираха от всяка част на неговото същество.
— Как можеш да живееш със спокойна съвест, по дяволите? — попита Лоугън с разтреперан глас. — Как можа да дадеш собствения си син на грубиян като Дженингс?
Рочестър остави лупата настрана особено внимателно. Кожата му посивя.
— Да не си полудял, Скот? Нямам представа за какво говориш.
— Нека поосвежа паметта ти — каза яростно Лоугън. — Преди трийсет години ти си дал незаконния си син на Пол и Мери Дженингс, за да го отгледат като свое дете. Работата е там, че те не са способни да гледат кучетата си, камо ли едно дете. В следващите шестнайсет години безброй пъти бях пребиван до кръв от моя „баща“. През цялото време ти си знаел какво е ставало и не си направил нищо.
Рочестър най-сетне отклони поглед и се престори, че разглежда лупата, докато обмисляше отговора си. В следващия момент Лоугън осъзна, че е хванал стареца за ризата и почти го е вдигнал от стола му, докато очите им не се срещнаха.
— Длъжен си да ми кажеш истината, проклет да си! — процеди той. — Да признаеш, че съм твой син!
Лицето на Рочестър застина.
— Пусни ме!
Двамата останаха неподвижни задълго, после Лоугън отпусна ръце. Рочестър седна пак на стола и оправи ризата си.
— Много добре — каза той. — Ще го призная… Ти си копелето, което наследих от дъщерята на Нел Флорънс. Можех да сторя нещо по-лошо от това да те дам на семейство Дженингс. Можех да те изпратя в сиропиталище и да те забравя завинаги. Нещо повече, не съм стоял безучастен, когато този простак Дженингс те пребиваше. Когато побоищата зачестиха, аз го заплаших, че ще загуби земята и издръжката, която му плащах…
— Трябва ли да ти благодаря? — Лоугън изтри ръце в палтото си, понеже се бяха изпотили.
— Без съмнение ти мислиш, че си заслужил да получиш много повече от мен — каза старецът ледено. — Наистина, по едно време имах някои планове за теб, но ти се насочи към театъра. Щях да сторя за теб много повече, ако беше избрал друга професия.
— Сега разбирам защо винаги си мразел театъра — промърмори Лоугън. — Напомнял ти е за майка ми.
Гняв проблесна в очите на Рочестър.
— При мен Елизабет живя много по-добре, отколкото преди това. И още щеше да е жива, ако не беше ти. Беше твърде едър за нея… Тя почина, защото ти беше много голямо бебе, ненаситно зверче!
Обвинението отекна в стаята като изстрел. Лоугън едва не залитна.
— Боже! — изстена болезнено той.
Макар че Рочестър се държеше твърдо, както преди, сега тонът му беше поомекнал.
— Но вината не беше твоя — забеляза той.
Все още опрян на ръба на масата, Лоугън насочи празния си поглед към стареца.
— Казвал ли си за мен на Андрю? — чу той въпроса си.
Рочестър поклати глава.
— Не виждах смисъла. Като имам предвид последните му удоволствия, мисля, че ще бъде много засегнат, като разбере. Не съм го виждал трезвен от месеци. И сега това може да го довърши.
— Не обвинявам Андрю, че пие. Когато госпожа Флорънс ми каза, че ти си моят баща, аз също посегнах към бутилката.
— Нел… тази дърта котка! — каза Рочестър и потърка брадата си. — Винаги съм знаел, че ще ми докара някоя беда. Но защо точно сега реши да ти го каже?
Лоугън нямаше намерение да му разказва за Мадлин, нито пък за спешната си женитба. Щеше да остави Рочестър да го научи от други хора.
— Не зная.
— Е… какво ще предприемеш? Смяташ ли да се свържеш с Андрю и да му кажеш, че имате един и същи баща?
Лоугън поклати глава.
— Доколкото зависи от мен, не бих го оповестил.
Рочестър се изненада.
— Надявам се да ти е ясно, че дори и да те призная за свой син, няма да имаш законно право на наследство, поради незаконната връзка…
— Не желая да имам нищо общо с теб… нито дори един шилинг.
— Щом искаш да бъде така…
— Ти си поискал да бъде така в деня, когато съм се родил, — каза Лоугън горчиво. — С радост ще уважа желанието ти. Имаш само един син. Бог да го пази от вниманието на баща му.
— С Андрю съм се държал както трябва — отвърна старецът. — Ти направи от него пияницата и разсипника, какъвто е сега.
— Аз?! — Лоугън го погледна слисано.
— Не мисли, че не зная колко пъти си давал на Андрю пари. В своите криворазбрани опити да му помогнеш, ти влоши положението. Той ще пие и ще играе комар дотогава, докато има кой да изплаща дълговете му.