Мадлин свря лицето си между врата и рамото му и почувства, че чрез този акт той я беше направил своя като никога досега. Преди Лоугън беше партньор, учител, любим приятел. Сега той беше нейният господар, владетелят на тялото и душата й.
Тя отново усети върховно удоволствие, като че в нея гореше огън и изстена. Лоугън направи последно движение дълбоко навътре. Едрото му тяло потръпна облекчено. Потта по кожата сякаш ги съедини в здрава прегръдка. Тази прегръдка окуражи Мадлин, защото усети как Лоугън леко трепна, тя почувства дъха му по кожата си, биенето на сърцето му. Колкото и да се мъчеше, той не можеше да остане безразличен до нея. Лоугън се отпусна и тя с радост пое неговата тежест върху себе си. После той се отдръпна с въздишка.
Мадлин копнееше да я целуне, да я погали, или поне да задържи ръката й за момент, но той не я докосна. В стаята изведнъж пак стана студено. Мадлин се протегна към завивката и покри раменете си. Смутено се питаше дали той иска тя да си отиде.
— Да си вървя ли? — попита тя.
Лоугън дълго мълча.
— Не. Може да те пожелая още веднъж.
Тя стисна зъби при надменната му заповед, но се облегна на възглавниците. „Бъди търпелива“, беше я посъветвала Джулия… Е, може би си заслужаваше труда. Мадлин щеше да изкупи грешката си в миналото — дължеше му го. Обърна се и погледна към Лоугън. Той лежеше със затворени очи, но тя разбра, че му беше нужно доста време, за да заспи, а какви мисли витаеха в главата му… за това можеше само да гадае.
Бяха изминали вече десет години, откакто Лоугън основа театър „Капитал“. С много любов той беше възстановил старите сгради, беше събрал актьорска трупа, музиканти, художници, дърводелци, шивачи, сценични работници, реквизитори и други подобни. Да ги обучава за него беше истинско удоволствие. Освен това той никога не беше закъснявал за репетициите. До тази сутрин.
Обикновено се събуждаше лесно, но тази сутрин, когато видя до себе си спящата Мадлин, не можа да се въздържи. В просъница я привлече към себе си и отново я люби, а тя в полудрямка мъркаше и се извиваше като спящо котенце. Едва след всичко това той разбра колко е закъснял.
Лоугън ядосано изруга, облече се със светкавична бързина и препусна с каретата към театъра. Въпреки това пристигна там четиридесет и пет минути след уречения час. Влезе през задния вход и се втурна към общата стая. Актьорите сигурно щяха да се възмущават от закъснението му. Имаха право да се оплакват. Той никога не проявяваше снизхождение и ги глобяваше за подобно нарушение.
В стаята нямаше никого освен помощника Джеф.
— Господин Скот — извика той. — Питахме се дали изобщо ще дойдете днес…
— Къде са другите? — прекъсна го Лоугън и се намръщи.
— На сцената, господине. Дукесата започна репетицията, като видя, че ви няма.
Лоугън кимна и се насочи към задната част на сцената. Когато приближи, чу гласове и мърморене. Той изправи рамене, излезе на сцената и спря. Срещу себе си видя целия състав, нареден в полукръг с чаши в ръце. Чу се звук от отваряне на бутилки, всички му се усмихваха.
— Честито! — извика някой, а друг шеговито го обвини: — Закъснявате!
После избухна общ смях, чуваха се наздравици, когато в чашите наляха шампанско. Без да иска, Лоугън също се засмя.
— Кое чествате — закъснението или сватбата ми? — попита той.
Джулия излезе пред всички, прекрасното й лице грееше от радост.
— Да речем, че и двете събития очаквахме от дълго време. Внимавайте, господин Скот, защото може да си помислим, че и вие сте човек.
— Вярвам, че сме единодушни по въпроса — отговори Лоугън. — Искам всички да са наясно, че аз също ще платя глоба за закъснението си.
— О, няма защо — каза шеговито Арлис Бари. — Парите за шампанското са от касата във вашия кабинет.
Всички отново се засмяха, а Лоугън поклати глава с усмивка.
— За театър „Капитал“! — извика някой весело. — Банда крадливи пияници!
В общата веселба Лоугън вдигна чаша.
— За госпожа Скот! — каза той и всички с желание вдигнаха наздравицата.
— Наздраве! Наздраве!
— Бог да благослови госпожа Скот!
— Дано милостта Божия е с нея! — добави някой и всички пиха.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Дали от шампанското, дали от хубавата новина за сватбата му или от доброто настроение на Лоугън, атмосферата на театър „Капитал“ се подобри неимоверно много. Лоугън не можеше да си припомни откога репетиция не беше вървяла така гладко. Актьорите внимаваха, а сценичните работници изпълняваха отговорно работата си. Колкото до него… сякаш отново почувства някаква живителна сила.