— Защо ме гледаш така? — попита Андрю и въпросително изви вежди. — Също като баща ми… като учен, който се кани да направи дисекция на някое животинче.
— Извинявай — чертите на Лоугън се отпуснаха. — Мислех си току-що, че ми се виждаш малко притеснен, Андрю. Да не си прекарал твърде много време на игралните маси напоследък?
— Една нощ на много — призна си Андрю и пресилен смях. — Но ще ти се изповядам по-късно. Сега дойдох само да ти честитя.
— Ако си загазил…
— Винаги съм загазил — Андрю вдигна ботушите си на бюрото, без да го е грижа, че окаля книгите. — Но поне животът ми не е скучен. Кажи ми, Джими… Как се чувстваш като женен мъж?
— Женен само от един ден — сухо отговори Лоугън. — Рано е да се правят заключения.
Андрю се намуси.
— Не мога да си представя да ми сервират една и съща вечеря до края на живота ми. Но, разбира се, човек може да се измъкне понякога за малко разнообразие, стига да е дискретен.
— Предполагам — промърмори Лоугън, допивайки коняка. Мадлин едва ли щеше да възрази, ако си имаше любовница. Но той нямаше желание да я обижда по този начин. Беше истина, че никоя жена досега не го беше възбуждала като нея, въпреки че можеше да опровергава това.
Изглежда, че Андрю отгатна мислите му, защото избухна в скептичен смях.
— Боже мили… Само не ми казвай, че си влюбен в нея!
— Не — каза бързо Лоугън и очите му потъмняха.
— Спокоен съм. Любовта е отрова, Джими. Спомни си какво стана миналия път, когато се влюби.
— Как бих могъл да забравя? — попита Лоугън с глас, изпълнен с внезапна злоба, и така се втренчи в Андрю, че онзи промърмори нещо неразбрано и допи коняка си.
— Ще си тръгвам, Джими. Желая ти щастие и всичко останало. Между другото чух, че скоро ще даваш бал в нейна чест. Ако е вярно, ще чакам покана.
Андрю набързо се сбогува и излезе от кабинета, а стъпките му прокънтяха в коридора.
— Няма смисъл Лоугън да дава такъв голям прием… заради мен. — Мадлин отчаяно гледаше мострите на ръчно рисуваните покани и се опитваше да си представи как шестстотинте гости щяха да се изсипят в къщата.
— Не е само заради теб, скъпа — отговори Джулия сухо, докато пишеше списъка с гостите. — Той иска да задоволи и собствената си гордост. След като уреди сватбата ви по най-дискретен начин, сега иска да покаже, че е много радостен от това разрешение на нещата. Струва ми се, че този спектакъл ще запуши устата на клюкарите — особено на онези, които искат да получат покани.
Леко намръщена, Джулия задраска няколко имена и добави други, като се стараеше да постигне най-доброто присъствие.
— Но защо да е тук? — попита Мадлин. — На Лоугън няма да му е приятно много хора да обикалят из къщата, да зяпат колекциите му и да надничат във всяко ъгълче…
— Така е, разбира се. Но той знае, че като устрои бал в тайнствената си къща, ще докара хората до безумие. Всеки, който държи на себе си, ще се натиска да получи покана, а онези, които подозират, че няма да бъдат поканени, вече планират отсъствието си от Лондон в деня на бала.
— Той ще изгуби уединението си — каза Мадлин, неспособна да сподели ентусиазма на Джулия.
— Убедена съм, че когато се е оженил за теб, Лоугън е знаел, че жертва голяма част от уединението си. Вероятно не би очаквал девойка на твоята възраст да споделя с радост затворения му начин на живот. Ти ще искаш да танцуваш, да ходиш на опера, да пътуваш, да посещаваш клубове, да ходиш на гости… — Джулия млъкна и се вгледа в списъка, който лежеше на скута й. — Хм. Ще трябва да добавя някои гости от чужбина…
Докато дукесата уточняваше списъка, Мадлин се облегна на стола с тихо стенание. Беше започнала да разбира какво иска Лоугън от нея, а то щеше да изисква много неща. Тя не само трябваше да държи главата си високо вдигната, когато хората щяха да се опитват да разберат дали играе или не… но трябваше да се движи из тълпата самонадеяно и самоуверено — все неща, които се очакваха от съпругата на Лоугън Скот. Ако се провалеше, то щеше да се отрази зле на Лоугън, а също и на нея. Но защо я подлагаше на подобен изпит, при това така скоро след сватбата?
— Не зная дали ще се справя — каза тя на глас и стисна пръсти в скута си.
Тюркоазените очи на Джулия светнаха с приятелско чувство.
— Мади… Той очаква само едно — да опиташ.