Мадлин посегна да хване твърдата му, гореща мъжественост с неумело движение, но затова пък страстно. Лоугън въздъхна и здраво хвана ръцете й. Гласът му беше кадифен и леко дрезгав.
— Мади… да… мила…точно така… — шепнеше той в ухото й.
Ръмжеше от удоволствие и й показваше какво обича, наричаше я с нежни думи и я целуваше по цялото тяло.
Когато възбудата му достигна върха си, Лоугън я привлече към себе си и вдигна високо крака й. Дребното й тяло, гъвкаво и отзивчиво, така се уви около неговото, сякаш беше създадено единствено за него. Проникна в нея бавно, с чувствена наслада, а тя го прие с цялата страст, на която беше способно нежното й същество. Лицето й се губеше под него, от плътно затворената й уста излизаха глухи звуци. Той бавно я притисна към себе си и проникваше отново и отново, докато Мадлин потръпна и изстена, усещанията им се срещнаха и се извисиха в екстаз. Тогава Лоугън направи едно силно движение, възпламенен от нейния огън, след което напрежението се оттегли и се превърна в някакво особено облекчение.
Той се задържа в нея, прегърнал здраво тялото й. Кожата й беше нежна и прозрачна като листенцата на разцъфтелия през нощта жасмин. Лоугън наведе уста към шията й, усети солен вкус и я близна там, където се долавяше пулсът й. Това беше едно рядко удоволствие, което той обикновено не си позволяваше — да остане в нея след акта. Беше много интимно, но и опасно.
Тиктакането на златния часовник на полицата като че ли му се присмя. Без да му обръща внимание, той се отпусна до Мадлин с ръце, потънали в меките й коси. Тя беше негова най-сетне. Можеше да прави с нея каквото си поиска… но дотам, та тя никога да не разбере, че я обича.
На сутринта Лоугън трябваше да се срещне с един писател, чиято пиеса имаше нужда от редакция, затова реши да се види с него в кафенето на Банбъри. Той често вършеше подобна работа в кафенето, където го настаняваха на определена маса близо до големи прозорец за да влиза светлина. Атмосферата на кафенето беше спокойна и предразполагаща. Лоугън се надяваше, че това ще разведри настроението на писателя, който считаше всяка дума, написана от него, за свещена.
— Направи едно силно черно кафе — извика господин Банбъри на дъщеря си, която му помагаше. — Господин Скот току-що пристигна!
Лоугън се насочи към своята маса, като спираше тук-там и разменяше по някоя дума с приятели и познати. Кафенето на Банбъри привличаше интелектуалци: художници, философи и много писатели от Флийт стрийт.
Един от постоянните клиенти, член на Обществото на художниците, се приближи до Лоугън, който подреждаше пиесата, бели листа и прибор за писане върху масата.
— Скот, какъв късмет, че ви срещам тази сутрин! — сърдечно възкликна лорд Бочъм. — Исках да говоря с вас по една работа… Извинявайте, виждам, че чакате някого, но няма да ви отнема много време…
— Кажете — каза Лоугън и посочи един от столовете.
Лорд Бочъм седна и го погледна, широко усмихнат.
— Не бих искал да ви безпокоя с този въпрос, Скот, но като зная колко близки са връзките ви със средите на художниците и как щедро ги покровителствате…
Лоугън го погледна с високо вдигната вежда и го прекъсна:
— Говорете направо, милорд, не обичам ласкателствата.
Бочъм се усмихна.
— Уверявам ви, че сте първият актьор, който изисква подобно нещо. Много добре, ще говоря направо. Искам да ходатайствам за един млад художник, един господин на име Джеймс Орсини.
— Чувал съм за него — каза Лоугън и се усмихна на младата жена, която постави кафе пред него. После отново се обърна към Бочъм.
— Орсини има превъзходна техника, експериментира със светлината … той е забележителен млад човек. Проблемът е, че търси модел за портрет, с който би могъл да претендира за изложба…
Лоугън го прекъсна с тих смях и вдигна чашата с горчиво черно кафе. Отпи глътка и погледна Бочъм с блестящите си сини очи.
— Зная за какво ще ме помолите, милорд. Отговорът е „не“.
— Но никой художник не може да се прочуе, ако не нарисува портрет на Лоугън Скот… и вие сте разрешавали поне на двайсетина, по моя сметка, да ви рисуват.
— На двайсет и петима — уточни Лоугън сухо.
— Скот, уверявам ви, че никой досега не е заслужавал това повече от Орсини.
Лоугън поклати глава.
— Несъмнено имате право. Все пак аз съм рисуван повече от всеки друг актьор…
— Така е, защото им носите успех — отбеляза Бочъм.
— …и това ми стига. Рисуван съм с маслени бои, изобразен съм на гравюри, метал, мрамор и восък… Имам бюстове, медальони, рисунки, шаржове… Нека спестим на публиката още един мой портрет.