Лоугън се развесели от учуденото й лице.
— Мадам, можете да си отворите сметки, където пожелаете. Не се съмнявам, че имам средства да ви издържам.
Мадлин имаше нужда от малко време, за да дойде на себе си. Излизаше, че тя се е омъжила за човек, който е далеч по-богат от родителите й, от сестрите й, та дори и от лорд Клифтън.
Лоугън я гледаше и изведнъж се засмя, сякаш знаеше какво си мисли.
— Преди да си вирнете носа, мадам, запомнете, че не съм аристократ и никое от децата ви няма да има титла.
— За мен това няма значение — отговори Мадлин, чието сърце се разтуптя при намека, че може да имат повече деца.
— Но за тях може да има.
— Няма да им трябват титли, за да успеят. Те ще се научат да постигат всичко сами, също като теб.
— Е, госпожо Скот — изсмя се Лоугън. — Мисля, че ме ласкаеш.
Седнала в скута му, Мадлин усети как Лоугън се възбужда и се изчерви. Въпреки че неговите желания бяха непредвидими, не беше подходящо да реагира така посред бял ден. Можеше да влезе някой от прислугата или пък да имат посещение.
— Лоугън — каза тя с половин уста — аз… имам толкова много работа…
— Аз също.
Той започна да разкопчава роклята й и отблъсна ръцете й, които се съпротивляваха.
— Ами ако влезе някоя прислужница? — попита Мадлин и се извиваше, докато той провираше ръката си под корсажа й.
— Ще й кажа да си върви.
Лоугън бръкна под полата й, пръстите му търсеха най-чувствителните места на тялото й между диплите на бельото. Очите му се присвиха от възбуда, той я накара да разтвори бедра и нетърпеливо разкъса плата на долното бельо.
— Не тук… да се качим горе — помоли Мадлин, изчервена от неудобство. Тя усети неговата мъжественост между бедрата си, когато той я сложи в скута си с лице към него.
— Така — каза Лоугън и се протегна да разкопчее панталона си. Той се засмя на движенията й. — Престани да гледаш към проклетата врата.
— Не мога — изстена Мадлин и почувства, че той прониква в нея съвсем леко, но пък с мощно движение. — О, не бива…
— Прегърни ме — каза й той сподавено. Лоугън я поучаваше как да се движи и й помагаше с ръце да направи онова, което той желаеше.
Мадлин притвори очи от удоволствие. Тя стискаше жилетката и ризата му и силно се притискаше към широките му рамене. Те се движеха едновременно, а Лоугън заглушаваше с уста нейните стенания. Мадлин изобщо не можеше да си представи, че е способна на подобно нещо… но го желаеше, жадуваше го, беше забравила всички наставления за добро държане, които бяха втълпявани през целия й съзнателен живот. А Лоугън я окуражаваше, изискваше от нея всичко, докато в обятията му срамът й изчезна без следа. Той изпълваше цялото й същество, тя усещаше все по-голямо удоволствие, докато се разтърси от спазъма на екстаза. Лоугън я притисна силно към себе си, зъбите му захапаха рамото й и болката, която тя почувства, сякаш подсили удоволствието.
След малко, когато Мадлин се отпусна на гърдите му, Лоугън се разсмя в разрошените й коси.
— В онези сутрини в „Капитал“, когато ми помагаше във воденето на кореспонденцията… исках да правя с теб точно това.
— Това? — повтори Мадлин и вдигна погледа си. Тя се чувстваше зашеметена, виеше й се свят, сякаш беше пияна. — Нямах представа.
— Ако бяхте погледнали в правилната посока, мадам, щяхте да разполагате с неоспорими доказателства.
— О! — Мадлин се подпря на лакти и му се усмихна. — В такъв случай настоявам да не си наемаш секретарка.
— Ти си единствената жена, която желая — каза Лоугън дрезгаво. Бореше се с желанието си да я гушне като малко котенце и да й шепне най-милите думи, които се блъскаха в главата му. Лицето му се изпъна и той се чу да казва… — Засега.
Лоугън запази безразличното си отношение, докато гледаше как очите й потъмняха. Мадлин внимателно стана и започна да оправя дрехите си. Лоугън съжаляваше за грубите си думи, но смяташе, че са необходими. По-добре беше да развали момента на изживяването, отколкото да допусне тя да си мисли, че значи много за него. Веднъж вече беше сгрешил, като й повярва. Втори път това не биваше да се случи.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вечерта преди бала Мадлин стоеше пред огледалото в личната си тоалетна стая, а прислужницата закопчаваше копчетата на гърба на роклята й.
Госпожа Бийчъм в елегантна черна рокля със снежнобяла престилка се беше качила горе да помогне в последните приготовления.
— Прекрасно! — възкликна икономката и я огледа отзад. — Вие ще бъдете най-красивата тази вечер, госпожо Скот. Господарят няма да откъсне очи от вас.