Лудите му мисли бяха прекъснати от появата на неговата съдружничка. Джулия се беше отделила за малко от компанията на съпруга си и се приближи до Лоугън, като го потупа по рамото. Имаше вид на квачка, която се радва на напредъка на пиленцето си.
— Поздравявам те! — извика тя възторжено. — Щастлив си, че имаш за съпруга Мадлин.
— Вече ми го казаха — намръщи се Лоугън. — Най-малко сто пъти.
Джулия се усмихна и погледна към Мадлин, която стоеше на няколко метра, заобиколена от обожатели.
— Лоугън, тя притежава едно качество, което ние двамата нямаме. Мадлин обича хората. Тя проявява жив интерес към тях и те й отвръщат със същото.
— И аз обичам хората — промърмори Лоугън в своя защита, което накара Джулия да се засмее.
— Само ако смяташ, че ще имаш някаква полза от тях.
В ъгълчетата на устните му се появи лека усмивка.
— Джулия, защо винаги успяваш да разбереш какъв съм?
— Никога не съм твърдяла подобно нещо — възрази тя, а тюркоазените й очи светеха весело. — След толкова години ти все още ме изненадваш. Например с отношението ти към Мадлин. То показва една дълбоко скрита романтична черта, за която не съм и подозирала.
— Романтична!? — Лоугън се засмя, защото той се гордееше, че е циник.
— Ако искаш, можеш да отричаш — каза Джулия. — Въпрос на време е да си признаеш, че Мадлин те върти на малкото си пръстче.
— След около сто години, че и повече.
Джулия се отдалечи, а Лоугън се намръщи. Вниманието му отново се насочи към елегантната му съпруга, която все още беше заобиколена от обожатели. Тръгна към нея, но беше пресрещнат от няколко свои партньори от инвестиционния тръст. Проклинайки наум, той се усмихна на комплиментите им и размени няколко нищо незначещи фрази.
За негово облекчение Андрю, лорд Дрейк, се появи като спасител. Той прегърна през рамо Лоугън, сърдечно го поздрави и го отвлече от групата под претекст, че иска съвет по въпроси на изкуството.
— Боже мили, как издържаш тези тъпаци? — попита тихо Андрю. — Разговорите за лихви и дивиденти са интересни като разходка из моргата!
— „Тези тъпаци“, както ги наричаш, са едни от най-големите финансови мозъци в Англия — каза сухо Лоугън. — Добре ще е и ти да прекарваш известно време с тях.
Докато говореше, погледът му се върна на Мадлин. Тя стоеше под светлината на един от полилеите с рамене като от кадифе, а във вдигната й коса играеха всички оттенъци от злато до кленовокафяво.
Андрю проследи погледа му и се ухили.
— Засрами се, Джими. Мислех, че си надживял буржоазния навик да се влачиш подир собствената си съпруга… но, както казват, кръвта вода не става.
Лоугън остро го погледна, търсейки скрито значение в думите му, но в очите на Андрю нямаше хитрост.
— Никога не съм отричал, че съм буржоа — отговори Лоугън. — И един поглед към съпругата ми говори достатъчно за това.
— Няма да го обсъждам. След тази вечер всеки любител-поет в Лондон ще пише ода за нея. За лицето й на ангел, с намек за скандал около бързата ти женитба… тя има всичко необходимо да възбуди любопитството на обществото.
— И мен да подлуди — промърмори Лоугън, което накара приятелят му да се подсмихне.
— Джими, ти се подреди добре — каза Андрю и отпи вино от кристалната чаша, която не му беше първата за тази вечер, нито щеше да е последната. — Живот за завиждане. Богатство, прекрасен дом, красива млада жена… А почна от нищото. Докато аз имах всичко: име, богатство, земя… А почти ги пропилях. Напоследък главното ми занимание е да чакам смъртта на стареца, за да ми остави титла с много пари. Но с моя късмет той сигурно ще живее още много, та на стари години няма да мога да й се порадвам.
Лоугън вдигна вежди, изненадан от горчивата нотка в гласа на Андрю.
— Какво има, Андрю? — попита той, както по-големият брат се обръща към по-малкия.
Андрю се поколеба и се засмя.
— Не се тревожи за мен… Радвай се на прекрасния си живот и на сладката си женичка.
Лоугън го погледна с раздразнение и загриженост. Очевидно Андрю отново беше загазил. Последното нещо, което Лоугън искаше да прави тази вечер, беше да слуша изповедите на Андрю и да търси начин да разреши проблемите му. Въпреки това той се разчувства — нещо, от което никога досега и никога в бъдеще не би могъл да се освободи, особено след като знаеше за тайното им роднинство.
Хвърли копнеещ поглед към Мадлин, въздъхна и насочи вниманието си към Андрю.
— Запазил съм кутия изключителни пури — подхвърли уж случайно той. — Изглежда, че сега е моментът да ги опитаме. Искаш ли да попушим?