— А бре, Сеньо — некому ще викне. — Тия дърва откъде си ги набрал?
— А че от корията, мижу Ахмете, от корията около нашата си нива — мъчи се да го будалосва Сеню.
— Де ги такива шарени във вашата си нива бре? Тия са, бубамоолу, от Усое, кому ще ги ти разправяш, а? Я не си ли знам дървата? Давай сега брадвата, че да ти уври тиквата!
Познаваше дървата, като да ги беше той садил и шарил. Сурово не даваше да се сече, но за къща, когато впреше да се прави или да се подпира, не чакаше ти да се молиш, а идваше сам:
— Айде бре, Сульо — викне, да речем, на Суля, — нема ли тия гнили диреци да ги смениш?
— А че трябва некакъв колай да му се дири — ще рече Сулю.
— Друг колай нема — ще каже Метю, — ами върви там и там, има една наведена от вятъра ела, хем нея да куртулисаш да са не мъчи, хем къщата си да подпреш!
Виж, друго беше с овчарите. Те, хеле пък каракачаните, открай време са навикнали да палят и пържат гората за пасбища, но Метю им дойде дохак и на тех. Накарал бе овчарите да сбират угарките в кратуни, инак заиграваше дипчика на шишането и работата ставаше дебела. Беше метнал един каракачанин в жарта, задето беше запалил гората. Накара го бос, с прегорели пети да се претърчи през пожарището от край до край.
Оттогава никой не посме гора да пали…
И да речеш, много да ходеше — не, ала имаше тертип. Сутрин ще се разстъпи из селото насам-нататък, а че нарами шишането и хване към Чилтепе. Имаше скрито на това място едно маненко топче като кларне, „топ-бозмасъ“ му викаме ние, с него са се бранили бащите ни от хайталъците на Еминаа. Курдиса топчето, загърли го с една кратунка сух барут, затъпче го със стари петали и дрипи, а че го подпали с прахан… Боботливо топче беше. Като каже: „трряу-у-у-у“ — свиваха се елите, а боботенето му се търкаляше от бърчина низ бърчина, от бърчина въз бърчина, докато се изгубеше в некое дере. Тогава Метю се изправи и се провикне:
— Къде бре, хе-е-е-ей, къде на майната ви бре?
Чуе ли му се гласът, овчарите преброяват угарките, козарите свиват настрани от бранищата, а говедарите вкарват говедата в гъстиняка и до вечерта са не показват. Има ли брадвар в гората, ако се е премерил на сурово, оставя го и тръгва да намери сухо.
Вървеше си работата хубаво. Метю си пукаше, хората си ходеха в път. Водата си течеше кротка. Гората ехтеше и растеше. Не щеш ли, взеха, че провъртяха долу шосе, главното шосе! Рекохме си: „Нека! Барем леко ще се върви надолу!“ А пък то, брате, ходело се леко и надолу, ама и нагоре! Дойдоха бирници, джандаре и акцизни, преброиха де що имаше кози, овце и кокошки, а че са емнаха да броят ели и борики! Тебе лъжа, мене истина — броиха! Мазаха с некакви бои, туряха некакви дамги и са изметоха. Едни са изметоха, ала други дойдоха — търговците. Не беха много, едничко беше, ама ни стигна и артиса. Докара балтаджии, бичкиджии, а че ги раздели на две: едните сториха бичкия в дерето, а пък другите са шумнаха в гората да секат дебели дървета за дъски. Командата им уж била само набелязаното да секат, но търговецът рекъл „наред“ и те, брадварите — наред. На голо! Емнаха гората с балтии и с бичкии и докато Метю пукаше горе с топа, ония долу престъргаха бая мегдан.
Слезе Метю, ала късно. Елите беха навратени една върху друга — тристагодишни ели. Като са тръшкаха на земята, заиграваше целата бърчина като жива!
Виде Метю и рече на търговеца:
— Назад! Докато да зайде слънце, да ви нема!
Сдърпаха се. Оня с пристав и началник го заплаши, ала Метю са не даде. Спреха работата. Изгуби се търговецът за ден, за два, а че са допраска с един старши с чизме и ширитче на ръкавите и кон. Наежен и нажежен — огън можеш да си хванеш, ако със сухо лайно го допреш. Повикаха Метя в общината. Извади старшият една книга и я развева пред очите на Метя:
— Уволнен си по неграмотност!
Понаближи го Метю и пита:
— Ти кой си?
— Я съм — вика му оня — старши!
— Я съм немал работа със старши! — рече Метю. — На мене лесничеят ми е закачил тая кокарда на главата, той ще да я и свали!
Рекоха общинарите да се понамесят — кой ти слуша! Станаха не един, а двама горски. Единият кръжи долу около бичкията и шушу-мушу с търговеца, а другият гледа какво ще става. Видеха се и общинарите в чудо: търговецът имал големи достове, не смеят да го барнат. Метю пък — с шишане!
Ден-два тъй върве, на третия рано заранта заиграха долу търговските брадви. Западаха ония ми ти ели вековни — храс, храс! — гнезда, пилета, шума, вълна — всичко стана дармадан! Разправяха, че докато елите и бориките падали, Метю седял скрит в шумата насреща, гледал, пъшкал и скърцал със зъбите. През нощта, като се хубаво стъмнило и брадварите налегали да спят, откъм пещерите изотгоре чуло са да вика едно гласище: