Та това, дето се случи, най-последното и страшното, стана на „джумая“ по гроздобер. Запомнил съм, грозде имаше. Кошница с грозде бе донесло Сабри Имамчето отнейде си, та затова съм и запомнил, че е било гроздобер. Метю бе докарал негова си крава ялова, та я бе заклал. Една крава — само лой. Окачил я бе на върбата, сечеше и продаваше от нея, а пък насреща му са бяха събрали жени, момичета, момчета — гледаха в него. Той, обесил джупкена, кривнал оная ми ти фуражка, развърта в едната си ръка ножа, а с коленете стиска шишането… Тогава съм го най-отблизо видел: русо чилечище, невисоко, ала яко. Имаше едни наточени очи, хай ги е впрял в тебе, хай та е отместил. Мъжете са коджа стряскаха от тия очи, но жените… жените умреха да ги погледне. Хелем пък тая — на Сабри Имамчето — отколе гореше за него. Не е за годините ми тоя лаф, ала се питам: щеше ли да се случи туй с Метя, ако не беше тая закачка с жената на Сабрито? Както и да е — по едно време забелязах, дигнал Метю ножа да сече, а го не сваля. Гледа в пътя. А по пътя приближават двама с фуражки и пиринчени копчилъци. Двама на коне, с пушки. Метю зареза месото, хвана шишането и са отмести десетина-петнайсет крачки настрана, до един дувар. Седна, подпря са на дувара, тури шишането през коленете и започна да свива цигара. Хем свива, хем очите му в копчилъците на двамата. Видяха го и те, а че спряха конете и слезнаха. Пушките им — на гърбовете. Понаближиха, позасмя се единият и викна:
— Кой е тука Деликадиров!
Изправи се Метю:
— Я съм Деликадиров!
Сабри Имамчето, като ги виде, фукна към тех да ги посрещне:
— Добре дошли, добре дошли, хош гелдин, хош булдук! — Сетне се обърна към агите и викна: — Не познавате ли ги, това са Чапрашиците от Чепеларе, вика, нашите приятели. Чапрашиците! Акцизни! За какво сте се наканили насам, какво ви носи? — пита Сабрито Чапрашиците.
— За хаир сме тука — обажда се единият, — само че за чужд хаир, а не за наш! Носиме на Деликадиров назначението за чаушин! Старши!
Рече тъй и бръкна, та извади една изписана книга и са приближи до Метя. Другият остана по-назад.
— Господин старши! — вика тоя и козирува на Метя. — Честито ти назначение! Отсега цялата гора до Рожен е под твоята команда! Честито!
Метю пое книгата и я погледна, ама с крайчеца на окото не изпуща и Чапрашика. Гледа я, гледа, че викна на имама:
— Ходжа бря! Ела да видиш тия печате какви са?
— Държавни са — викна му ходжата. — Нема лъжа!… — И са наведе да чете.
В същото време другият акцизен отиде да връзва коня за една върба. Върза коня, свали пушката, ала едно женско изпищя:
— Бегай, Ахмете, удариха та!
С викането барабар оня, дето връзваше коня, гръмна с пушката, ревна Метю, подрипна и с едното рипкане — метна са оттатък дувара, в двора на чуждата къща. Акцизните залегнаха и запукаха с пушките, жени и деца са разлетеха като пилци, агите са набутаха в джамията и не остана жива душа. Акцизните стреляха, стреляха, сетне спреха и взеха да викат:
— Разбойник! Предай са — викаха, — разбойник!
Откъм двора ни хък, ни гък… Чакаха ония вънка час, чакаха два, а че са изправиха и повикаха селяните.
— Вий — кай — ще вървите напред, а ние отзад, да заловиме тоя разбойник в двора.
Никой не искаше, ала като ти впрат железото в ребрата — ще вървиш и оттатък ще минеш. Отвориха вратата — няма нищо… Няма и на двора. Фукнаха да претърсват: разровиха плевнята сламка по сламка — нищо и нищо! Само зад дувара, дето беше рипнал Метю, са намери ей такова локвище от кръв. На такова место беше тая къща, че лалугер да поиска да излезе и да бега — ще се види, а с Метю какво ли стана, никой нищо не разбра, ни тогава, нито сетне. Като че земята са процепи, та го скри!
Сетне са чу кое как било, но колко чини! Приказките за началниците и всичко там, дето го разправило Сабрито, заповеди и фермани — всичко било на джандармерията уйдурма да са заглавика Метю и да са пречука.
Жената на Сабрито не го прежали, полудя.
Сабрито не можа да си намери место в село — прехвърли границата и са ни видя, ни чу.
Другото лека-полека са намести, кое както си беше.