Трябваше да знае, просто трябваше да се досети.
— Върху златното ключе имаше гравирани някакви букви. Така и не разбрахме какви са. Ти знаеш ли?
Думите й го свариха неподготвен. Той се втренчи в нея, после я блъсна така грубо в един стол, че той едва не се прекатури назад. Младата жена успя да запази равновесие и да удържи стола, а в това време девер й вече казваше:
— Не мърдай, дяволите те взели. Няма да ти кажа нищо.
Значи Роухън бе имал право. Тиболт знаеше. Трябваше да направи нещо, но какво? Той вече се бе отделил от нея. Разстоянието помежду им наистина не бе повече от метър, а пистолетът сочеше право към гърдите й.
— Ти не заслужаваш да знаеш. Никой освен мен не заслужава. Всички онези стари глупци, пазили тайната… но това не е твоя работа. Казвай по-бързо. Подозирам, че брат ми ще те потърси скоро, после ще се притесни. Вероятно ще помисли, че се натискаш във вестибюла с някой от съседите. Казвай, по дяволите, или отивам за Мариан.
Сузана се взираше в дулото и в Тиболт — свещеника, брата на нейния съпруг, който го бе насочил срещу нея. Той пък местеше поглед ту към нея, ту оглеждаше спалнята. Да не би да очакваше да види картата, оставена върху полицата над камината?
Тя обаче не можеше да признае къде се намираха търсените от него неща, още бе прекалено рано. Преглътна страха си и рече:
— Казал си на Роухън, че Джордж само е споменавал пред теб за картата. Казал си му, че не знаеш нищо повече. Но Джордж не бе замесен в това, нали? През цялото време сте били само ти и онези двама ужасни мъже.
Тиболт вдигна ръка бавно, неестествено бавно. Сузана разбра какво щеше да последва, но не бе достатъчно бърза. Юмрукът му се стовари върху бузата й. Прониза я остра болка, последвана от лепкавото, сладникаво усещане за кръв. Той отстъпи от нея, задъхан.
— Кожата ти се цепна, но раната не е дълбока. Съмнявам се, че ще остане белег, колкото и да съжалявам.
Сведе поглед към дланта си и едва сега тя забеляза тежкия пръстен, който носеше. Беше без него в деня, в който го бяха посетили с Роухън. Иначе щеше да го помни. Изглеждаше от солидно сребро, изрязано плоско и равно отгоре. Викарият търкаше единия си пръст там, където пръстенът се бе забил в плътта му при удара. Върху него беше гравирано нещо, може би някаква фигура. Сузана се изпъна напред, за да види. Точно в този момент той случайно го обърна срещу нея. Образът приличаше на църковен служител с епископска Митра. А това отдолу не бяха ли някакви думи? Не можеше да разбере. Какво означаваше всичко това?
— Джордж не ми каза къде е сложил картата — произнесе бавно Тиболт, като продължаваше да търка пръста си. — Преди да успея да измъкна истината от него, малкият глупак има наглостта да се удави. Жалко — додаде по-скоро сам на себе си, отколкото на нея той, — но никой от нас нямаше какво повече да стори. Така, достатъчно по този въпрос, Сузана. Дай ми картата и ключа.
— Защо не ми кажеш за какво е тази карта?
— Ти не заслужаваш да знаеш. Ще ти кажа само, че тя се пада на мен по морално право. Аз ще бъда следващият Кентърбърийски архиепископ, ако го реша. Всъщност ще стана най-могъщия човек на света, ако пожелая. Ще управлявам, ако и когато реша да го сторя. Никой няма да може да застане насреща ми. Ще притежавам върховна власт. Разбираш ли ме? Ще бъда като бог. — Той почти крещеше; погледът му изглеждаше див и почти черен на слабата светлина на няколкото свещи. После се осъзна и си пое дълбоко въздух, за да се овладее. — А сега млъквай и ми ги дай, в противен случай ще те ударя така, че да изгубиш съзнание, и ще отида за Мариан. Всички са в балната зала; дори бавачката на дъщеря ти стои на долната площадка на стълбището и пее с музикантите. Лично я видях там. Прави каквото ти казвам.
Сузана знаеше, че трябва да направи нещо. „Мисли!“ Не, не можеше да рискува Мариан да пострада. Нямаше на какво да се надява. Посегна да разкопчее верижката с медальона и едва сега си даде сметка, че всъщност носеше прекрасната огърлица от диаманти и сапфири, която й бе дал Роухън.
— Е?
— Не знам какво е направил с тях Роухън. Не е казал нито на мен, нито на Шарлот.
— Чудесно. Отивам за Мариан.
Спусна се към нея и тя разбра, че ще я удари отново. Вдигна ръка, за да го възпре.
— Картата и ключето са под две миниатюри в един медальон, който ми подари Джордж. Аз го нося винаги, затова и онзи Ламби Ламбърт не успя да го намери. След като открихме картата и ключето в него, решихме да продължим да ги държим там. Това място ни се стори най-сигурно. Тази вечер брат ти ми даде тези бижута. Взе медальона ми и го пусна в джоба си. Кълна се, Тиболт, това е самата истина. Погледни само това колие. Знаеш, че бих го носила само при специални случаи.