Роухън се отпусна на колене и затърси внимателно пулса по врата на пострадалия. Най-накрая поклати глава.
— Мъртъв е от известно време. Започнал е да се вкочанява — обясни през рамо на Филип той. Тогава видя съпругата си да се подпира на стената, чу напъните на повръщащия младеж. — По дяволите, Сузана, бузите ти са станали по-безцветни от долната риза, която носиш. Няма да повтарям повече, слизай долу и чакай там пристигането на мировия съдия. — Изправи се и попита приятеля си, който се взираше с невиждащ поглед в трупа. — Ти ли ще отидеш или аз?
— Боже мой, това наистина е неочаквано. Единственото ми желание бе да построя кулата си, а виж в какво ме набърка. По дяволите, аз дори сам изявих желание. Нещо повече, бях даже ентусиазиран. Това ще ми послужи за урок. Аз ще отида. Лорд Балантайн стана мирови съдия само преди една година. Живее наблизо. Освен това го познавам. Не е глупав, опитва се да работи добре. Възпитателите естествено ще се развикат, че той не трябва да се замесва в това, тъй като в техните очи то е проблем на университета. Лорд Балантайн обаче има достатъчно власт, за да прави каквото си иска.
— Това е убийство, Филип, много жестоко убийство. Надявам се, че бедният човек поне си го е заслужил.
— Скоро ще разберем, нали?
— Тиболт не може да участва в това. Няма да го понесем, ако е така. Не, няма да можем да го понесем.
Баронът обаче бе уплашен; толкова уплашен не се бе чувствал от деня, в който Ламби Ламбърт бе отвлякъл Сузана.
28
Салонът в дома на епископа бе също така мрачен и безинтересен, както и вестибюлът му. Предшествениците на Раундтрий висяха по стените, мрачни, несъмнено — набожни, и до един с толкова самодоволен вид, че нормален човек не можеше да не потръпне. Точно това бе неволната реакция и на Сузана. Двамата с красивия иконом стояха безмълвни и неподвижни като статуи в очакване Балантайн, Роухън и Филип да се върнат от огледа на тялото на убития.
— Той ми беше господар — промълви младежът. — Аз го обичах.
— Как се казваш?
— Роланд. Нарекли са ме на името на Ролан, прочутия воин на Карл Велики от „Песен за Ролан“. — Икономът въздъхна сърцераздирателно. — Баща ми ме лиши от наследство, когато разбра, че от мен никога няма да излезе приличен необуздан млад мъж, още по-малко воин, ако такова нещо изобщо съществува в наши дни. Е, честно казано, аз пак съм си необуздан, но не по желания от него начин.
Какво ли трябваше да означава това?
— От колко време работиш за епископа, Роланд?
— Станаха две години. Той ме взе по време на най-голямата ми мизерия. Тогава живеех с една жена, която се канеше да ме изрита, защото не спях с нея. Моят господар ми даде да нося великолепни дрехи от миналия век и тази прелестна перука. Всъщност ми даде три перуки, в напълно различен стил, за да ги използвам в зависимост от ситуацията. Тази, с която съм сега, е предназначена за всеки ден, но днес не е ден като другите, нали? Започна като такъв, но виж какво стана.
И се загледа в стиснатите си длани. Сузана не каза нищо. Най-сетне той вдигна глава и я погледна. По лицето му премина спазма от отвращение.
— Не очаквам да ме разбереш. Ти си само една жена. Но аз обичах господаря си. Той ми даваше всичко. Бях готов да направя всичко за него.
„Защо пък да не разбирам?“ — помисли си тя. И рече колкото се може по-меко, тъй като виждаше, че събеседникът й се разкъсваше от мъка.
— Каза, че пишел проповед в кабинета си. А според лорд Маунтвейл епископът е мъртъв вече от няколко часа — крайниците му започвали да се вдървяват, нали разбираш.
Роланд преглътна мъчително, после кимна.
— Но след като се е бил затворил в стаята си, а ти си пазел на входа, кой тогава може да го е убил?