Тъй като старецът замълча и започна да отпива от чая си, лорд Балантайн рече:
— Предполагам, че всичко това е свързано с епископ Раундтрий. Но не мисля, че някой от вас ще ми каже за какво точно става дума.
— Ние със сигурност не знаем нищо повече от вас — отвърна Роухън.
Мировият съдия изсумтя.
— Познавате ли някои от членовете на епископското общество, сър? — попита замислено Сузана.
— Горкият стар Раундтрий бе един от тях. Кой друг ли? Предполагам, че никой не знае, в това число и много от самите членове. Чувал съм, че се събират на много малки групи. Това бе добър въпрос, млада госпожо — добави мистър Бъдсмън и кимна одобрително към нея. — Аз, ъъ, предполагам, че сте млада?
— Да, сър. Вярвате ли, че „дяволският съд“ съществува наистина?
— О, да. Защо не? А сега бихте ли ме извинили, време е да си почина.
Както бе говорил ясно и свързано, старецът изведнъж захърка тихичко, отпуснал назад глава, с разпиляна върху раменете прекрасна бяла коса, отворил леко уста, в която се виждаха последните му три останали зъба.
Лорд Балантайн поведе тихо малката група към вестибюла. Там ги пресрещна друг престарял човек, същият, който бе опитал да им сервира чай. Той успя да направи нещо като поклон.
— Господарят ми помогна ли ви?
— Да — отговори Роухън. — А сега си почива.
Икономът кимна.
— Прави го поне двайсет пъти на ден. Мисля, че ще го последвам.
И той кимна към вратата, а след това заситни към салона, където похъркваше мистър Бъдсмън.
— Невероятна двойка — засмя се Сузана. — Питам се отколко ли време са заедно?
— По-дълго, отколкото може да си спомни който и да било — отвърна Филип. — Били са заедно по времето на дядо ми.
Щом се озоваха навън, Джубилий Балантайн заяви:
— А сега ще ми кажете какво става. Младият Роланд дойде при мен и ми каза, че сте претърсили кабинета на епископ Раундтрий. Бас държа, че сте търсили „дяволския съд“.
— За нещастие не намерихме нищо — отговори виконтът. — Съмняваме се, че това изобщо има връзка с убийството на епископа. Съжалявам, Джубилий, но това е положението.
— Предполагам, че нямате някоя нова теория относно неговия убиец?
— Абсолютно никаква — каза Роухън.
30
Роухън дишаше учестено и тежко. Мислеше, че бе дошъл часът да се срещне със Създателя. Надяваше се, че това щеше да бъде верният Създател. Така трябваше да бъде, след като не бе извършил нищо лошо в живота си. Мислеше, че сърцето му ще се пръсне в гърдите. Успя да се изправи на лакти и сведе поглед към своята съпруга. Тя също като че ли щеше да предаде Богу дух всеки момент, изтегнала прекрасната си бяла плът под тялото му. Косата й бе влажна от пот, устните — леко разтворени, дишането — неравно.
Младата жена успя да отвори едното си око и да го погледне. Внезапно придоби замислен вид.
— Все още си в мен.
— Не беше нужно да ми го казваш, Сузана.
Той изохка, неспособен да се удържи да не напъне отново навътре, още по-дълбоко. Реакцията й го очарова — тя надигна хълбоци, но в следващия миг се отпусна безсилно.
— Не, това е прекалено. Искам, но тялото ми е извън контрол. То се носи като есенен лист от ветреца.
— Страхотна аналогия.
— Поне е опит да опиша физическото си състояние. Не беше чак толкова неуспешен. А и способността ти за преценка не е в най-върховата си форма в момента. Желая да призная обаче нещо, Роухън. Мъжете са по-силни. Погледни се само, застанал си над мен и дори си се надигнал, за да не ме смачкаш под тежестта си. Ако отгоре бях аз, сега щях да съм залепена за теб, все едно че отгоре ми е минал валяк.
Баронът пък мислеше, че приказките отнемаха много енергия. А тя не спираше да обяснява. Натисна отново навътре. Сузана изохка, после се надигна леко, обви с ръце врата му и го придърпа надолу към себе си.