— А кои са най-старите й части, онези от дванайсети век? — заинтересува се баронът, когато възрастният човек отвори вратата към друга една спалня; нейното легло бе достатъчно широко да се съберат двамата със Сузана, но само ако се притиснат силно един към друг.
Тъй като нямаше място за гардероб, на стената бяха сложени редица окачалки. В ъгъла на стаята имаше красив копринен параван. Колкото и очарователно да изглеждаше, младата жена не бе убедена, че би искала да прекара живота си тук.
— Стенити на главния кораб са от самото начало, със сигурност съ по-стари от гробовете наоколо. По-голямата й част й от четиринайсетото столетие. Шъ видити, чи главният и страничнити кораби нямат покрив от светотатството на дивата Реформация от 1560 година.
Сузана, която вече бе на края на издръжливостта си, се приближи до тесния прозорец, дръпна белите дантелени пердета и се загледа към красивата река, заобиколена от градини и дървета.
Когато най-после бяха пристигнали в малкото градче, Роухън си мислеше, че е уморен до мозъка на костите си. Но сега, като гледаше тази красива стара катедрала със струпани край стените й отломъци, с липсващи части от покрива и въпреки това все още с горд и прекрасен вид, той се запита как ли трябва да е изглеждала преди светотатството от 1560 година. Или може би беше светотатството от 1689 година?
Филип стоеше на прага на стаята им и потриваше ръце, а очите му блестяха.
— Готови ли сте за една разходчица?
Катедралата се издигаше елегантно от засенчените от дървета поляни край Тей. Местните жители оглеждаха тримата млади хора. На някои лица се четеше подозрителност, на други се появяваха усмивки. Градът бе много малък, но оживен. По улиците се движеха домакини с кошници в ръце, със старомодни рокли и широки шалове, кръстосани пред гърдите и завързани отзад на кръста.
— Не се сетих за това — рече баронът. — Привличаме вниманието. По дяволите, сега вече не виждам как можем да поправим стореното. Дори да сложим местните дрехи, пак ще привличаме вниманието.
— Тогава нека да се държим като младоженци и да посетим катедралата.
Роухън се засмя, постави дланта й върху ръката си и тримата се запътиха към храма.
— А, ти Филип, можеш да й бъдеш брат.
Тръгнаха сред развалините, като гледаха внимателно.
— „Под надгробния камък на игумена“ — рече Маунтвейл. — Ето ви гроба на Волф от Баденох, който и да е той.
Минаха предпазливо през главния кораб от дванайсети век, като внимаваха къде стъпват, тъй като тук бяха свили гнездата си най-различни видове птици, от чиито курешки плочите на пода бяха побелели.
Първа го видя Сузана. Гробът се бе слегнал сред камъните, а името на лежащия в него човек бе почти заличено.
Роухън се отпусна на колене, извади носната си кърпа и избърса внимателно мръсотията, наслоена върху надписа.
— Това е гробът на игумена на Дънкелд, на име Кринън. Умрял през 1050 година, не по-малко от седемдесет и пет години преди построяването на катедралата. Значи тялото му е било пренесено тук по-късно, в знак на уважение. Някой от неговите последователи, посветен в тайната, трябва да е поставил „дяволския съд“ тук. Под гроба сигурно има някакъв проход или катакомби. Да — продължи младият мъж, — и също трябва да има начин да се отмести надгробният камък.
Сега вече и тримата стояха на колене и опипваха внимателно краищата на гроба. Най-сетне Маунтвейл подсвирна.
— Мисля, че открих нещо.
— Не още — прошепна Филип и се изправи припряно. — Имаме си компания.
Група посетители влязоха в храма, водени от един свещеник. Той ги запознаваше с историята на катедралата и с всяко едно светотатство. Не можеха да правят нищо преди тръгването на групата, което щеше да стане не по-рано от половин час.
После пък дойдоха някакви момчета да ловят птици.
Най-после останаха отново сами.
— Хайде — възкликна Роухън, — давайте. — Отпуснат на колене, той опипваше левия ъгъл на гроба. — Това е нещо като резе, добре скрито. Виждате ли някого наоколо?
— Няма жива душа — отвърна виконтът и клекна до своя приятел.
Сузана се надвеси над него.
Той вдигна пръстена на резето. В началото не се случи нищо. Баронът го хвана по-здраво и дръпна още по-силно. Чу се слаб, пъшкащ звук.
Лорд Деренкорт се присъедини към него и двамата заедно дръпнаха нагоре халката. Бавно се издигна и целият камък.
— А — възкликна Сузана. — Прогнилите стълби бяха споменати в ключа към загадката. Ще им хвърлите ли един поглед? О, Боже, не се сетихме да донесем свещи, а тук е тъмно като в рог.
Мъжете се изправиха и изтупаха прахта от дланите си.