— По-добре да се върнем след като се стъмни — заяви Маунтвейл. — Не желая да рискуваме някой да влезе. Освен това нямаме представа какво ни очаква долу, след като слезем по тези стълби.
— Крещяща стена — подсказа съпругата му и потръпна. — Това определение не дава мира на въображението ми.
— Нямам търпение да разреша тази загадка — обади се Филип и потри ръце.
Върнаха се в хана в третата „Малка къща“ на „Кътидрал стрийт“. Вечерята бе вкусна, но точно сега храната не ги интересуваше особено. Най-сетне стана достатъчно късно.
Мъжете облякоха тъмни дрехи. Сузана се притесняваше заради своята рокля в бледосребрист цвят, която й се струваше ярка като сигнален огън.
— Не, съвсем е добра — успокои я съпругът й, привлече я към себе си и я целуна по устата. — Толкова си сладка — промълви той, без да се отделя от устните й.
С огромно задоволство усети издайническия трепет на тялото й. Виконтът ги наблюдаваше, ухилен до уши.
— Вие наистина ме шокирате. Аз не съм семеен човек. Съвсем сам съм на този свят, абсолютно невинен и неосведомен за тайнствата на брачния живот. Ентусиазмът ви е заразителен. — Въздъхна дълбоко. — Чудя се дали някога ще намеря жена, която да ми угажда така, както угаждаш ти на Роухън, Сузана.
— Ще поговоря с нея, когато я откриеш. Ще й обясня как стоят нещата. Ще й обясня как да прави съпруга си блажено щастлив и доволен.
— Благодаря. — Филип се поклони церемониално. — Така, а сега да донесем стълбата от конюшнята.
— Добра идея — съгласи се баронът.
31
Минаваше полунощ. На улицата не се виждаше жива душа. Нито пък в катедралата. Лъчите на пълната луна се промъкваха през дупките в покрива и образуваха странни форми. Разтревожени, птиците се размърдаха в гнездата си. Призрачните сенки се движеха без видима причина. Сузана се притисна към своя съпруг.
— Това е място за богослужения, а аз съм уплашена до смърт — прошепна тя.
— Аз също — отвърна баронът и я прегърна силно. — Радвам се да видя, че тук няма друг освен нас и птиците. А, ето го гроба на нашия игумен. Мислиш ли, че е знаел за „дяволския съд“?
— Ако се вярва на историята, игуменът Кринън е един от враговете на Макбет — рече Филип, като подпираше внимателно стълбата на стената. — Макбет убил сина му и след като се възкачил на трона, игуменът се опитал да го свали от власт, но така и не успял. Струва ми се, че неговият гроб е по-скоро удобно средство да се скрие онова, което се намира под него.
— Скоро ще разберем.
Един гълъб излетя шумно точно над главите им. Виконтът изскърца със зъби, когато една курешка се приземи право върху жакета му.
Двамата мъже опънаха халката и след малко, като скърцаше и пъшкаше в резултат на стотици години на неупотреба, камъкът, който покриваше гроба, започна да се издига.
— Внимателно — прошепна Маунтвейл. — После ще трябва да го поставим обратно на мястото му.
Под него се издигаше стена от мрак. Младата жена приближи свещите. По изгнилите стъпала заиграха сенки.
— Надявам се, че не е прекалено дълбоко за моята подвижна стълба — каза Филип и я спусна в непрогледната дупка. Тя се удари в дървените стъпала и те се разпаднаха. — Слава Богу. Не е чак толкова дълбоко. Ето, здрава земя.
Двамата мъже се обърнаха като един към Сузана.
— Не си го и мислете — заяви тя, поставила ръце на хълбоците.
— Ти си с тази проклета рокля. Ще се спъваш непрестанно в нея и най-много да си счупиш врата.
— Не, ще си вдигна полите и ще ги завържа. — Измъкна дълга връв от джоба на пелерината си. — Подготвила съм се предварително. Никакви спорове повече. Това засяга колкото вас, толкова и мен. Дори мен повече отколкото Филип. Няма да успеете да ме държите далече от това приключение.
— Но ние имаме нужда от някой, който да наблюдава, да ни предупреди, ако се появи човек; да внимава камъкът да не падне обратно на мястото си и да ни зазида тук.
— Остави я, Филип. Ще ни позволиш ли поне да минем преди теб, Сузана?
— Ако се закълнеш, че няма да ме оставите тук.
— Кълна се. — Съпругът й съблече жакета си и го постла върху камъните. Слезе пет-шест стъпала надолу по подвижната стълба и рече: — Добре, а сега ми дай свещите.
Преди да му ги подаде, младата жена хвърли за последен път поглед из катедралата. Нямаше никой.
Черният кладенец се освети, но все още не можеше да се види нищо. Просто отвъд светлината се виждаше нова стена от тъмнина.
— Какво виждаш?
— Все още нищо, Сузана. Сега вече съм стъпил на твърда земя. Песъчлива е. Виждам толкова надалеч, колкото ми позволява светлината. Все още нищо. Това прилича повече на пещера, отколкото на катакомба. Бих казал, че сме на около два метра и половина под земята.