— Дръж се, Роухън, идвам.
Скоро лорд Деренкорт също стъпи на земята.
— Боже, ама наистина е тъмно тук.
— Идвам!
Баронът едва не падна, когато видя, че бе привързала полите си над талията. Протегна ръце, за да я обхване през кръста, но тя рече, без да го погледне.
— Аз съм добре. Няма да ви бъда в тежест. Стой настрани. — Щом стъпи на земята, младата жена развърза спокойно полите си и ги пусна. — Надявам се, че няма насекоми или плъхове.
— Ще им викна да се качат по моя крак, ако ги видя — обади се Филип. — Така, а сега накъде? Този коридор изглежда върви в двете посоки.
Роухън замълча за момент.
— Намираме се под главния кораб, приблизително под мястото, където би трябвало да стои парапетът за хора. Мисля, че трябва да вървим към олтара. — Пое свещите от приятеля си и се обърна наляво. — Надявам се, че няма течение. Не би ми било приятно да бъда погребан тук в мрака.
Коридорът не бе по-широк от метър и осемдесет и по-висок от два метра и четирийсет. На места се разширяваше повече, после се стесняваше отново. Стените бяха гладки. Засега нямаше завои. Почвата под краката им си оставаше все така песъчлива. Движеха се в посока, обратна на реката. Въздухът беше застоял, натежал от непомръдвал от столетия прах. Дишаше се трудно.
— Сега търсим стената, която крещяла — обяви Филип.
Появилата се насреща им паяжини заприлича на деликатни капчици вода. Роухън се отклони от нея, съпругата му го последва.
Внезапно коридорът изви рязко вдясно и пред тях се изпречи стена. Тя бе пълна с черепи — десетки, стотици черепи.
Младата жена хлъцна, но не си позволи да извика. Баронът вдигна по-високо свещите.
— Това е или катакомба, или е било използвано като такава по време на някое от непрестанните опустошения на този град. Питам се дали телата са струпани зад черепите.
— Стената, която крещи — рече лорд Деренкорт и пристъпи по-близо. — Невъзможно е да се каже колко са стари тези неща. Нищо чудно да са дори отпреди опустошенията.
— В указанието се казваше да се бръкне в крещящата стена — промълви Сузана. — О, Боже.
— Дявол да го вземе — възкликна Роухън. Подаде й свещите и започна да навива ръкави.
Приятелят му го последва.
— Аз също ще се включа — обяви твърдо младата жена и постави свещите на земята.
— Няма достатъчно място — възпротиви се съпругът й. — Стой назад, Сузана, и дръж високо свещите. Точно така. Не се оплаквай. Не е необходимо да вършиш всички мръсни неща, за да участваш в приключението. Позволи на мъжете да се повъргалят малко в калта.
Усещането на разпадащи се черепи бе може би най-отвратително нещо, което бяха изпитвали в живота си двамата приятели.
— О, Боже, тук е пълно със зъби, Роухън. Непрекъснато ги избутвам от устите.
Нямаше друг начин. По пясъка започнаха да се сипят части от черепи.
— Охо, това няма край — произнесе баронът, като опитваше да не мисли за онова, което правеше. — Ръката ми е влязла вече цялата. Там са телата. Очевидно онзи, който е замислил проекта на мястото е сметнал за най-добре да разположи първо черепите, като най-сигурно средство за защита.
Сузана се обади иззад гърба на съпруга си:
— Не забравяйте какво се казваше в указанието:
— Интересно между какво? — попита Филип, като продължаваше да бърка колкото се може по-внимателно; това обаче не помагаше и по пода се сипеха непрекъснато натрошени кости. — С това „помежду“ очевидно искат да кажат, че дяволският съд се намира между костите и задната стена, нали? Може ли да означава нещо друго? — Направи пауза и възкликна: — Чакай, чакай, май открих нещо, което не е нито кост, нито череп.
И бавно измъкна някакво сандъче — мощехранителница. Беше напълно идентично с рисунката от платнената книга.
Беше толкова старо, че имаше опасност да се разпадне всеки момент в ръцете му. Постави го безкрайно предпазливо на земята.
Роухън и Сузана вече бяха коленичили до него и се взираха в древното, невероятно красиво дървено сандъче, обковано отстрани със злато и сребро.
Баронът подръпна внимателно дебелата пръчка, която поддържаше кутията откъм капака.
— Няма да се отвори — промърмори той. — Дявол да го вземе, няма да бъде морално да разбием сандъчето. Иска ми се проклетото ключе да бе в нас.
— Не е нужно да желаеш повече, Роухън. Ключето е в мен. Ето го.
Това бе Тиболт Карингтън. Сузана се изненада толкова много, че се извъртя и се отпусна по задник на земята. Взираше се невярващо в девера си, застанал на не повече от метър от тях, с голям и заплашително насочен насреща им пистолет. В другата си ръка държеше свещ, а на златна верижка се полюляваше въпросното златно ключе. Единствената свещ обясняваше факта, че не бяха забелязали друга светлина освен тази, която идваше от техните свещи.