Младата жена пое верижката от дланта му. Почувства топлината, която се излъчваше от миниатюрното златно ключе. Беше доволна, че ръцете й не трепереха, макар да бе уплашена до смърт. Как да го възпре? Какво да стори? Забеляза, че Роухън и приятелят му вече бяха на достатъчно разстояние един от друг. Въпреки това ако единият успееше да се добере до натрапника, той щеше да успее да простреля другия.
— Нужна ми е повече светлина — заяви тя, след като известно време плъзга пръсти по дебелия дървен капак. — Не мога да намеря ключалката.
Тиболт се наведе и постави единствената си свещ на земята и заопипва бавно дървената повърхност на ковчежето. Той също не откри търсената дупчица. И въздъхна горестно.
— Всичко в този живот е трудно. Аз съм само на двайсет и четири и вече съм го разбрал.
— Почакай да те открия аз — обади се невъзмутимо Роухън, — и тогава ще започнеш да осъзнаваш истински колко труден може да бъде животът.
— Дон Жуанът заговори. Заплашва. О, да, знам, че си бележит член на спортния салон, че малцина се осмеляват да тренират на ринга с теб от страх да не им разбиеш зъбите. Няма да се изненадам, ако науча, че си изпозастрелял някой и друг съпруг, след като си прелъстил съпругите им.
— Нима наистина имаш такова мнение за мен, Тиболт?
Викарият сви рамене.
— Ти си като нашите родители. Те са неморални, порочни. Старият умря, но тя е още жива. А, намерих я. Пръчката е просто декорация. Ключалката е точно там, където ковчежето започва да се разширява.
И погледна встрани за миг. Младата жена се хвърли отгоре му и го събори с тежестта си на гръб, сграбчила с две ръце дланта, в която той стискаше пистолета.
— Кучка! — Удари я силно с юмрук в челюстта. Тя извика и изгуби съзнание, като се отпусна върху му. — Не, братко, не мърдай, или ще я убия. Стойте настрани, и двамата!
— Не, Роухън, не.
Гласът на Филип беше тих и спокоен.
— Така, нека сега да се освободя от нея и ще видим с какво разполагаме тук. Не се приближавай, Роухън, тя е добре.
Викарият се надигна на колене пред кутията.
— И двамата направете две крачки назад. Точно така, до онези прекрасни черепи.
Тиболт пъхна ключето в ключалката. Не се случи нищо. Той изруга, като го въртеше предпазливо напред-назад. Най-накрая то се превъртя.
„Сега или никога“ — помисли си баронът, готов да се хвърли. В този момент брат му вдигна глава, усмихна се и насочи пистолета към гърдите на съпругата му.
— Да, Роухън, само се опитай.
Лорд Маунтвейл вдигна ръце и замръзна на място. Викарият вдигна капака. В този момент Сузана се надигна и впери поглед в девер си.
— Добре ли си, скъпа?
— Да, но малко замаяна.
Сега вече Тиболт не поглеждаше към тях, но държеше оръжието си все така близко до гърдите й.
Взираше се в ковчежето. Очите му се разшириха, лицето му се озари от ликуваща усмивка.
— „Дяволският съд“! — промълви той. — Да, да, точно такъв съм си го представял. — Започна да гали нещо с ръце. — Толкова стар, толкова почернял, точно такъв, какъвто би трябвало да бъде. Никога не съм вярвал, че има нещо общо с дявола, но сега вече ще разбера със сигурност.
— Какво е това?
Баронът направи крачка напред.
32
— Не мърдай, братко!
Викарият извади бавно чаша със столче от мощехранителницата. Беше златна и толкова стара, че изглеждаше черна. По нея нямаше никакви орнаменти, никакви скъпоценни камъни. Беше висока около двайсет сантиметра. Кой знае как успяваше да блести дори в този мрак.
— Това значи е „дяволският съд“ — промълви Филип. — Наистина е съд — чаша, много стара чаша. Но какво е нейното значение? Какво представлява всъщност?
— Скоро ще разберем. Вземи чашата, Сузана. Да, точно така, действай много внимателно. Както казва Деренкорт, тя е много, много стара. — Тиболт бръкна в джоба си и извади оттам плоска бутилка. — Дръж здраво чашата. — Сипа само няколко капки в нея. — А сега ще видим. Изпий съдържанието й, Сузана.
Съпругът й подскочи, все едно че го ужили оса.
— Не, Сузана, не пий!
Викарият вдигна пистолета и го насочи към главата й.
— Това, Роухън, е всъщност светена вода, не отрова. А сега, Сузана, ще пиеш ли или да прострелям Роухън?
— Сузана, няма да ставаш изкупителна жертва. Хвърли чашата.
— Ако наистина държиш толкова много на него, Сузана, ще отпиеш веднага или той ще умре.
Младата жена погледна към своя любим. Той беше пребледнял, готов да скочи върху брат си, удържан единствено от ръката на приятеля си, поставена здраво върху рамото му.
— Всичко ще бъде наред — промълви тя. — Обещавам ти, всичко ще бъде наред.