— Много мило от ваша страна, сър. Но тук не става дума само за нас с Мариан.
— Ако имате предвид баща си, отговорът е не. Той няма да живее в Маунтвейл. Среброто ми е прекалено ценно, за да си позволя подобно нещо.
— Баща ми не е крадец.
— Ако се съди по писмото, което ми е написал, не е много далеч от това състояние.
— Той просто беше загрижен. Способността му да преценява трезво се е замъглила за момент, това е всичко. Той е наполовина ирландец. Много е добър с конете.
— Може и така да е, но той няма да живее в Маунтвейл.
— Не говорех за него.
— Какво има пък сега? Джейми ли искате да вземете с вас? Чудесно, вземам го на работа при мен. Освен това се съмнявам, че Гъливер ще го изпусне доброволно от поглед. Той е първият след мен, успял да прелъсти коня ми.
— Не, не става дума за Джейми, а за Тоби.
— Кой, по дяволите, е Тоби? Любимият ви котарак? Ако е добър ловец на мишки, нямам нищо против да го вземем.
— Тоби е братчето ми.
В първия момент Роухън не бе способен на нищо друго, освен да а съзерцава безмълвно.
— Братчето ви ли? — повтори бавно той, като опитваше да събере мислите си. — Имате дете и братче?
— Да. Тобаяс Холуърт. На осем години е и аз съм му по-скоро майка, отколкото сестра. Майка му — нашата майка — умря при неговото раждане.
Ах, каква болка й бе причинило това. Когато забременя с Мариан, Сузана бе ужасена да не умре на свой ред, но раждането, слава Богу, бе сравнително лесно.
— Но баща ви няма да му позволи да замине. Този Тоби несъмнено е неговият наследник и…
— Разбирам, сър — отвърна тя; в спокойния й тон се усещаше примирение. — Но аз не мога да оставя Тоби, така както не мога да оставя и Мариан. Благодаря ви, че дойдохте. Радвам се, че се запознахте с племенницата си. Довиждане.
Очевидно се опитваше да го изхвърли. Тъй като тази маневра не успя, тя излезе сама и му махна да я последва. Гъливер погледна към нея и изцвили. Джейми го потупа по бялата звезда на носа.
— Довиждане — повтори тя.
— Сузана! Къде си? Сузана?
Към тях тичаше някакво момче. Беше високо и слабо като дирек, а косата му — черна като сънищата на грешник. Спря рязко пред нея. Ухилен до уши, пъхна някаква тетрадка в ръцете й.
— Ето, виж само това, Сузана. Преводът ми от латински. Викарият Хоркл рече, че не е виждал по-добър от него. Виж, дори е написал „прекрасно“ на първата страница. Какво ще кажеш?
Младата жена отвори мълчаливо тетрадката, прочете написаното от викария. После се усмихна на момчето, прегърна го и го целуна по ухото.
— Вие сте едно чудо, господарю Тоби, истинско чудо. Но я виж ризата си, пак си я скъсал. Погледни си обувките, целите са надраскани и прашни. Какво са правил? О, не, Тоби, пак си се бил с онова момче Финли, нали?
Роухън вече бе забелязал повече доказателства за размяна на юмруци. Кокалчетата на ръцете на момчето бяха разкървавени, коленете на панталоните му — скъсани, на зачервената му буза започваше да се образува синина. Баронът се изкашля.
— Спечели ли?
Момчето засия.
— Да, сър. Ударих го така, че от очите му изскочиха искри, вдигнах го във въздуха и го повалих върху един дънер. Той, разбира се, направи опит да се съпротивлява, но аз го държах здраво и натъпках малко листа в устата му. Мисля, че един от тях беше дори с гъсеница.
Този разказ не можеше да не върне куп спомени у младия мъж. Той се усмихна неволно. После се разсмя.
Колкото до Сузана, тя замръзна като чешма през януари. А след това заобяснява изключително бавно:
— Тоби, това е лорд Маунтвейл. Той е чичо на Мариан и е дошъл да ни види за малко. Поздрави го с добре дошъл и си вземи довиждане, тъй като той си тръгва.
— Здравейте, сър — възкликна момчето и се поклони.
Последва дълбок, силен звук на късащ се плат. Тоби ококори очи, заотстъпва заднишком, най-накрая се обърна и побягна.
— О, Боже — проплака младата жена, — изглежда си скъса панталоните. Моля ви, сър, вървете си вече. Трябва да се погрижа за брат си.
— Не — възпротиви се Роухън. — Това ще направя аз.
— Той се крие в източния край на конюшнята, милорд — провикна се Джейми и Гъливер побърза да изцвили, за да не остане назад.
Сузана го сграбчи ръкава.
— Но вие сте непознат, а аз съм неговата сестра. Редно е аз да се грижа за него, това е…
— Не мърдайте. Връщам се веднага.
Едва след като се озова на входа на тъмната конюшня, се запита какво всъщност правеше. Не познаваше това момче. Какво го интересуваше дали се е притеснило заради скъсаните си бричове?
— Тоби? — извика той. — Не бягай, това съм аз, Роухън, ъъ, лорд Маунтвейл.
Чу шумолене в сламата и тръгна към далечния край на помещението. Детето беше клекнало до стената, притиснато така силно в нея, сякаш искаше да премине от другата й страна. Беше скрило лице в дланите си.