— Ще трябва да я отведа със себе си, но се кълна, че няма да я убия, ако ме оставите на мира.
— Кълнеш ли се? — провикна се Филип. — Проклето копеле. Как да ти повярваме? Ти си престъпник до мозъка на костите. И си по-низше същество и от презрения плужек.
— Кълна се, че няма да я убия. Дайте ми ковчежето или смятайте съпругата си за мъртва, милорд.
Роухън му подаде кутията. Беше доста тежка. Как можеше да тежи толкова, след като в нея имаше само една очукана златна чаша, притежаваща повече сила, отколкото можеше да си представи човек?
— Не! — извика Тиболт. — Той не може да притежава Граала!
И стиснал пистолет в ръка, пристъпи към Тиодор.
— Няма да го имаш, мръсник такъв!
Внезапно Сузана се строполи на пода. Това свари Миках напълно неподготвен, така че той я остави да падне. В следващия миг викарият стреля и куршумът прониза доскорошния му приятел в гърлото. Разнесе се отвратителен гъргорещ звук, последван от шепота на ранения:
— Какъв глупак бях да се доверя на един Божи човек. Виж се само, ти приличаш по-скоро на Дявола.
Бяха изминали само секунди, но ризата му вече бе подгизнала от кръв. Внезапно и той се просна като отсечено дърво на земята.
— Добре, копелето е мъртво. Връщайте се в стаята, до един. Досега нямаше как да ви убия, колкото и да ми се искаше. Предполагам, че всеки момент ще се появи нежелана компания. Връщайте се, дяволите ви взели!
Тиболт блъсна грубо брат си обратно в спалнята и припряно затвори вратата след него. Чу се вик, последван от втори. Някъде с трясък се отвори врата.
— Какво става тук?
Викарият натъпка пистолета в джоба на жакета си.
— Заключих крадците в стаята си. Те простреляха приятеля ми. По-бързо, къде е мировият съдия?
— Добре — обади се някакъв дребен човек с огромна нощна шапка и тънки крака, подаващи се изпод дълга и обемна бяла нощница. — Аз шъ доведа въпросната особа. Има голяма вероятност обаче да съ й натряскал с бренди, както му й обичай.
— Не, не, аз ще го доведа. Вие само дръжте крадците в стаята ми. И не рискувайте излишно!
В следващия момент баронът отвори бурно вратата. Четиримата новодошли, до един с нощници и двама от тях — с нощни шапки на глава, се ококориха срещу вбесения мъж с пистолет в ръка, който изглеждаше по-разярен дори от току-що измамен при игра на карти мъж.
— Проклятие — провикна се Роухън. — Той избяга! Бързо, трябва да го хванем. Той отнесе Свещения Граал!
След него от стаята изскочиха един мъж и една жена, без да обръщат внимание на облечените в спални дрехи гости на страноприемницата. Те още дълго останаха да гледат втрещени над мъртвия човек в краката си, потънал в локва от собствената си кръв.
— Той няма повече от десет минути предимство пред нас — извика виконтът, докато приятелят му наместваше съпругата си върху седлото.
— Слава Богу собственикът на конюшнята го е видял да отпрашва по източния път — рече младата жена, като увиваше полата около краката си.
Миг по-късно се носеха в галоп по осветения от ярката луна път. Не говореха помежду си, само пришпорваха конете, докато най-сетне Роухън ги спря и каза:
— Трябва да ги оставим да си починат малко. Сузана, добре ли си?
— Да, но трябва да го намерим. Трябва да вземем Граала от него.
— Ами ако вече е пил от чашата? — попита лорд Деренкорт. — В такъв случай сме изгубени. А и защо да не го е направил? Може да е пил още с излизането си от хана. И сега нищо чудно да ни очаква на следващия завой, за да ни унищожи.
— Не — промълви едва чуто младата жена. — Не, сега си дадох сметка, че все още не е пил от Граала. Не може да го направи, разбирате ли?
Двамата й спътници се обърнаха, за да я погледнат.
— И защо да не може, дяволите го взели? — почти изкрещя Филип.
— Защото не успя да вземе светената вода — отвърна невъзмутимо тя. — Току-що си спомних, че зърнах шишенцето върху леглото му.
— Тя е права — възкликна съпругът й. — Мили Боже, тя е права. А това означава, че той ще трябва да открие светена вода, за да може да пие от чашата.
— А това значи църква — допълни приятелят му. — В Дънкелд имаше църква. Защо просто не отиде да си вземе светената вода в нея?
— Защото знае, че ще го последваме — отвърна Роухън. — Не е искал да рискува. Оставете ме да помисля. Така, намираме се почти на крайбрежието. Пред нас се намира малкото градче Монфийт. Сигурно е решил, че е най-безопасно да спре в него и да открадне малко светена вода.
— Нямаме много време — възкликна Сузана и срита кобилата си в хълбоците. — По-бързо! Не можем да го оставим да пие от Граала.
Оказа се, че в Монфийт няма църква. Затова пък малко извън града имаше древен манастир, разположен върху скалите над Бъдън Нес. Небето започваше да изсветлява, луната — да избледнява. Скоро щеше да се зазори.