Щом направиха големия завой по тесния, изровен от колелата на колите път, въздухът замириса силно на вода. И тогава пред погледа им внезапно се извиси старият манастир, целият в развалини, разположен върху малък скалист нос на самия край на канарите. Видяха и коня на Тиболт да пасе на поляната на братята монаси.
В нито едно от прозорчетата не се виждаше светлина.
В този момент младата жена зърна девера си. Той носеше под едната си мишница ковчежето, а в другата си ръка — чаша с вода и бързаше към развалините, намиращи се на най-високата точка. Точно тогава той се обърна и ги забеляза.
Чуха смеха му.
— Елате — провикна се викарият. — Елате!
Беше се качил върху някаква паднала греда. Наблюдаваха го как налива водата в Свещения Граал.
— Не! — извика Сузана. — Не!
Тиболт вдигна пълната чаша, изсмя се победоносно и я пресуши.
34
Сега вече вървяха бавно към него със съзнанието, че вече нямаше надежда. Той бе победил. Светът бе изгубен.
— О, Боже — промълви Филип, вперил поглед във викария; той се бе изправил, висок и безмълвен, потънал в очакване също като тях. — Какво ще направи сега?
Тогава Тиболт изведнъж започна да трепери. Постави припряно Граала върху един камък. Тресеше се толкова силно, че стъклената чаша падна на земята. Извика, хвана се за гърдите, после затъкна с всичка сила ушите си с длани. Младата жена понечи да хукне към него, но съпругът й я стисна за ръката и я дръпна обратно.
— Не — рече той. — Не мърдай. О, Боже, какво направи той? Какво става пък сега?
Брат му вдигна треперещите си ръце към небето и ги разтвори.
— Господи, пих от свещената чаша. Дай ми сила. Дай ми безсмъртие. — Внезапно спря да трепери. Сега вече потръпваше, цялото му тяло се движеше нагоре-надолу. Като че ли се смаляваше. — Дай ми силата и властта, които ми се полагат! — провикна се отново към смълчаните небеса той.
Тримата се приближаваха бавно, много бавно, без да отделят очи от него.
Хоризонтът бе яркорозов, а небето над главите им — сивосиньо. Слънцето изгряваше зад Тиболт и лъчите му се промъкваха сред развалините на древния манастир.
Внезапно викарият замря, сякаш се бе превърнал в камък, сякаш бе замръзнал на място. Бавно, много бавно започна да се променя. Затресе се отново, така че цялото му тяло затанцува от силата на конвулсиите.
И тогава Тиболт започна да изчезва. Светлините и сенките си играеха над него и като че ли изтриваха образа му. Все едно че някаква гигантска ръка го моделираше и премоделираше, правеше вдлъбнатина там и издатина — тук. Той се променяше.
Изведнъж пред тях се появи Сузана. Тиболт се бе превърнал в Сузана. Всичко това нямаше никакъв смисъл. И беше ужасно.
— Не! — промълви Роухън при вида на страшния образ на своята съпруга, който се люлееше напред-назад върху гредата насреща им. — Не!
Фалшивата Сузана се обади от мястото си върху скалите.
— Сега вече знам как сте се измъкнали от катакомбите. Цялата тази сила сте я получили само с онези няколко капчици от Граала. Сега вече проумях.
Фалшивата жена изведнъж започна да се дави, хвана се за гърлото, но тогава започна да се променя отново; този път се превръщаше бавно в много стар човек, облечен в някаква поне стогодишна дреха. Гласът му прозвуча древно като скалата, върху която стоеше.
— Трябва да предам на тебе Свещения Граал. Пази го добре, епископе. Пази го добре. Не казвай на никого какво представлява в действителност. Наречи го „дяволския съд“. Казвай на всички, че онзи, който пие светена вода от него, ще умре от ужасна смърт.
— Старият рицар тамплиер — промълви с вкочанените си от ужас устни Филип.
След малко старият рицар също изчезна и на неговото място се появи здрав мъж в разцвета на силите си, облечен странно, с корона на главата. Той отметна назад глава и заговори гордо:
— Да, приемам Граала. Ще го пазя като зениците на очите си. Ще го отнеса у дома в Шотландия. Никой никога няма да го намери там.
— Макбет — прошепна Сузана. — Това трябва да е Макбет, когато приема Граала от папа Лъв IX.
— Тиболт се превръща в хората, докоснали Свещения Граал — отвърна баронът, макар все още да не можеше да повярва на очите си, а в същия този момент кралят на Шотландия се променяше отново.
Сега пред тях стоеше старец, облечен като древните ученици, поне както Роухън ги бе виждал изобразени в книгите. Бе целият в бяло. На краката си имаше сандали. Пред гърдите му висеше дълга брада.
— Кой е това? — попита шепнешком младата жена.