— Не знам. Може би някой от приближените на Христос след Тайната вечеря?
— Аз съм Йосиф Ариматейски — провикна се към тях непознатият с изтънял от възрастта глас. — Иисус ми даде светения съд, след като пи от него. Каза ми да събирам кръвта му в него. Аз го погребах и взех чашата.
И Йосиф Ариматейски също изчезна. После пред тях се появиха и други хора, всичките в библейско облекло, като образите им се преливаха от един в друг.
Бяха общо дванайсет.
И накрая настана пълна тишина. Тиболт вече нямаше човешка форма. Чертите, които го бяха правили човешко същество, бяха изчезнали от лицето му, изгладени, сякаш се бе превърнал в камък. Ръцете и краката бяха замръзнали край тялото му, изгубили очертанията си. Той приличаше на стълб, неподвижен, безжизнен. А миг по-късно и самият стълб изчезна. Пред тях нямаше нищо.
Свещеният Граал стоеше все така върху камъка. Внезапно иззад него изпълзя змия, зелена и люспеста, с огромна глава, с разтворена паст и засъска насреща им. Започна да обвива бавно чашата с дебелото си тяло, като правеше навивка след навивка, първо около съда, а след това около самата себе си. Накрая подпря голямата си глава върху чашата. Устата се отвори. И от нея се чу гласът на Тиболт.
— Той ви пощади. Сега вече знам защо ви пощади. Сега вече знам всичко, но това не променя нищо, тъй като вече не съществувам.
Небето, което само допреди миг бе проблясвало от настъпващото утро, притъмня. Затрещяха гръмотевици. Светкавици прорязаха мрака и езерото под тях се разпени. Изведнъж над змията се появи кратер от светлина — широк, бездънен. А след това отново настана непрогледна тъмнина, сякаш бе полунощ.
Не се виждаше нищо.
Сузана обърна лице към гърдите на своя съпруг. Усети напрежението му от току-що видяното. Чу се тихо буботене. То започна да се засилва и продължи дотогава, докато скалите не започнаха да се тресат. Една стара арка се срути и падна в езерото под скалите. Масивната скала, върху която бе стоял Тиболт и върху която отвратителната змия бе увила огромното си тяло около Свещения Граал, бе празна.
Нямаше нито змия, нито Свещен Граал.
Тримата приятели потрепераха. Появи се бяла светлина и много бързо започна да се разпространява, да става все по-силна, докато ги заслепи.
Скалата изчезна в ослепителната бяла светлина.
Буботенето спря рязко.
Нямаше нищо.
Появи се слънцето, денят продължи да настъпва. В тишината се чу чуруликане на врабче.
Тримата тръгнаха като по команда към мястото, където бе стоял огромният камък. Всичко изглеждаше така, сякаш поне в продължение на едно столетие не се бе случвало абсолютно нищо. Нямаше я дори мощехранителницата.
Сузана изви глава на една страна и посочи натам. После се приведе и вдигна нещо. Обърна се безмълвно към своя съпруг и разтвори длан. В средата й лежеше златното ключе.
— Ключето за мощехранителницата. Оставили са ни го.
— Не, Сузана, оставили са го на теб — поправи я Роухън.
Филип впери поглед първо в ключето, после към мястото, където бе стоял камъкът. На земята лежаха парчетата от счупената стъклена чаша, в която Тиболт бе донесъл светена вода.
Младата жена се взря в далечината, зад манастирските развалини, отвъд езерото. Преглътна с усилие, стисна златното ключе в дланта си.
— Свещеният Граал не познаваше нищо друго, освен добро, докато не попадна в ръцете на Тиболт.
— Всички образи, които придоби той — промълви бавно лорд Маунтвейл, — бяха на хора, които са го държали или пили от него. Ти не пострада, защото си добра. Именно това видя ясно преди самия си край Тиболт.
Виконтът се отърси, сякаш се събуждаше.
— Искам да се махна от това място. Няма какво да правим повече тук.
— Прав си — съгласи се Сузана. — И доброто, и злото си отидоха.
— Това не е съвсем вярно — възпротиви се Роухън и привлече своята съпруга към себе си. — Тримата сме още тук. Ние оцеляхме.
И я притисна в обятията си. Стори му се, че усеща топлината на миниатюрното златно ключе, което тя продължаваше да стиска в дланта си.
Почувства от дълбините на душата си, че никога повече нямаше да говорят за случилото се. Почувства също така, че миниатюрното ключе щеше да свърже в здрава връзка тримата до края на живота им.
— Нека аз първо да гушна това ангелче — рече Сузана и вдигна на ръце пискащата от щастие Мариан.
Колкото до момиченцето, след като се наслаждава не повече от петнайсетина минути на цялото внимание на майка си, след като бе люляна и хвалена, и след като чу вълнуваща история, която обаче нямаше нищо общо с действителната, то бе готово да стъпи на земята и да се види с Роухън.