След като бе запозната с лейди Маунтвейл, лейди Сали Джързи рече:
— Кажи, скъпа, срещна ли се вече с твоята несравнима свекърва?
— Да, мадам. Голяма съм щастливка. Шарлот е най-милата, най-сладка и красива жена, която съм виждала. Държа се чудесно както с мен, така и с Мариан, дъщеря ни.
Лейди Джързи очевидно не бе очаквала толкова ентусиазиран отговор. Той помрачи донякъде усмивката й. Шарлот мила? И сладка? Е, Шарлот бе много неща. Това може би беше още една страна на тази невероятна жена.
— Хмм! А какво мисли скъпата Шарлот за факта, че е станала баба?
— Двете с Мариан — нашата дъщеря — са големи приятелки.
— Представяте ли си — възкликна Сали, — скъпото ни момче станало баща. Бил е съвсем млад, когато се е оженил за вас и е създал детето.
— Аз бях още по-млада от него, мадам — отвърна Сузана, вдигнала гордо брадичка. — Но аз ви питам, — продължи тя, широко усмихната, — кой би отказал на Роухън? С неговата чаровна, порочна усмивка? За мен е, и винаги е било, голямо удоволствие да бъда негова съпруга.
Лейди Дръмонд Бъръл, друга видна особа сред висшето общество, каза:
— Шарлот със сигурност не би позволила да бъде превърната в баба. Прекалено е красива, прекалено съвършена… а, тя е толкова много неща. Но баба? Трудно е да се приеме. Тя несъмнено не може да го приеме благосклонно.
— Може би за всяка дама е трудно да приеме новото поколение. Това означава, че всички остаряваме, една определено неприятна мисъл. Всъщност, мадам, Мариан я нарича „Шарлот“. Това изглежда устройва и двете.
И младата жена се усмихна на лейди Бъръл — изключително грозна дама с език на пепелянка и топлота на гущер, която поради неизвестни никому причини бе станала една от водещите особи сред лондонското висше общество.
— Историята ви е толкова романтична — обади се лейди Джързи, впила жадно очи в лицето на Сузана. — Нашият скъп барон яздеше в галоп, за да отиде да ви навести, когато не навестяваше някоя от своите приятелки в Лондон.
— Предполагам, че скъпият барон ще бърза чак толкова само още месец-два — обади се, присвила устни, лейди Бъръл. — Този брак е изтраял близо пет години. Посещенията му със сигурност не са били особено редовни, особено пък след раждането на детето. Джентълмените не си падат по бременни дами и невръстни деца.
Роухън, благословен да е, изглежда винаги усещаше кога съпругата му бе на края на силите си в неравната борба със светските змеици. Сега той застана до нея и заяви невъзмутимо, с обичайния си чар:
— Когато става въпрос за Сузана, винаги съм бързал. Странно, но конят ми Гъливер я обича не по-малко от мен самия. Дори да заспивах на седлото, той продължаваше да препуска с пяна на уста към нея. — Обърна неподражаемата си усмивка към лейди Бъръл. — Всъщност, когато видите дъщеря ми, няма да искате нищо така силно, както да почувствате мокрите й пръстчета — тя си смуче пръстчетата, нали разбирате — на бузата си. Много е миличка.
Дори мисис Бъръл се усмихна, събитие, което както обясни по-късно Роухън на съпругата си, трябвало да бъде записано, за да се знае и от идните поколения, тъй като иначе никой нямало да повярва.
35
На другата сутрин Тоби влезе в трапезарията с Шиши, състезателното коте на Сузана.
— Готвачката му даваше парченца печено свинско — обясни той. — Обясних й, че Шиши е състезателна котка и трябва да бъде слаба, здрава и жилава, но тя само се засмя и рече, че животинчето щяло да тича, само ако усетело храната като награда.
— Идеята не е лоша — заяви Роухън и взе котето, което вече не беше коте. Вдигна го и го погледна право в очите. — Вярно ли е? Само заради храната ли ще бягаш?
Животинчето го удари с лапичка по носа.
— Шиши би трябвало вече да се тренира, Сузана — подхвана Тоби. — Би трябвало да се обучава при братя Харкър. Те и двамата мислят, че има заложби на първокласен състезател.
— Какво ще кажеш, Роухън?
— Аз с удоволствие бих се върнал в Маунтвейл хаус. В Лондон сме вече цели две седмици. Започва да става уморително. Можем да се върнем в провинцията за месец-два, да осигурим всички необходими състезателни уроци на Шиши, да посетим някое и друго надбягване, може би дори да поплуваме с кораб, да си направим няколко пикника.
— Ами аз, Роухън? Вчера получих писмо от мистър Бийм. Пише, че трябва да продължа обучението си, ако искам да отида по-скоро в Итън.
— Струва ми се, че решението е взето. В петък тръгваме.
Бъдещият котешки шампион измяука гръмогласно и заби нокти в бричовете на лорд Маунтвейл.
Баронът най-после заминаваше без съпругата си. Пулвър си отдъхна, че нещата се връщат към нормалното, но в същото време почувства разочарование. Голямо разочарование.