Баронът вече бе женен човек. Имаше дете. Шуреят му беше прекрасно момче. Баронът не би трябвало да посещава някоя от многобройните си любовници. Но той бе тръгнал, след като бе вечерял в компанията на своята съпруга и на Тоби и бе поиграл половин час с дъщеря си.
Секретарят влезе в кабинета на своя господар и измъкна някакви сметки, но цифрите танцуваха пред очите му. Беше разсеян. Чудеше се какво ли прави бедната баронеса, какво ли си мислеше. В крайна сметка му стана съвсем непоносимо.
Излезе от стаята и се насочи към салона с намерението да утеши горката съпруга. Изведнъж дочу тих смях. Обърна се и видя младата си господарка да слиза по стълбите, наметната с пелерина, очевидно готова на свой ред да излезе.
Нима негово превъзходителство в крайна сметка наистина се бе оженил за подобна на скъпата си майка дама? Да не би тя да отиваше на среща с някой любовник? Не, не още. Все още не бе родила Наследника. Не може да не знаеше това правило.
— А, Пулвър. Мариан спи дълбоко. Тоби чете. Аз излизам, както виждаш. Но ще се върна, както, сигурна съм, ще направи и баронът.
И излезе.
Кочияшът дръпна юздите пред очарователната къща на „Грейс стрийт“, само четири улици по-нататък от „Кавендиш Скуеър“. Очите на младата жена светнаха. Сведе поглед към парчето хартия в ръката си. Сградата очевидно не бе непозната на кочияша.
Нямаше представа какво щеше да открие. Роухън й бе оставил бележка върху тоалетката, за да я помоли да дойде на този адрес. Невъзможно бе да я очаква тук с някоя любовница, нали? Къщата беше очарователна. Но кой се нуждаеше от втора къща, ако не трябваше да държи любовница в нея? Въпреки това почука усмихнато на входната врата.
Отвори й сам той.
— Добър вечер, скъпа моя. Щастлив съм, че откри бележката ми и дойде дотук.
— Здравейте, милорд. Да не би да има някоя гола жена в спалнята? Или пък в салона, разположена прелъстително в някое канапенце? А защо не в кухнята, просната върху масата?
Баронът замълча разочаровано.
— Никъде нямаше нито една жена последния път, когато огледах. — Целуна я леко, после свали пелерината й и я хвърли върху облегалката на един стол в малкия вестибюл. — Ела, Сузана.
Хвана я за ръката и я поведе в уютния салон, осветен от безброй свещи. Доминиращата мебел в стаята бе голямо бюро, отрупано с книжа. Книжа бяха разпръснати и на пода около него.
На канапето нямаше гола жена.
Нямаше дори портрет на гола жена над камината от италиански мрамор. Тапетите бяха бледосини, а не вулгарно червени.
— Реших, че е по-добре да ти покажа, отколкото да ти кажа.
— Да ми покажеш какво? Какво да ми кажеш?
Баронът изглеждаше странно смутен.
— Всъщност — започна бавно той, — време е да ти кажа истината. — Филип ме мъмри отдавна, повтаря, че е време, но аз исках да изчакам, докато дойде подходящият момент.
Какво ставаше с безупречния й съпруг?
— Е, както знаеш, според мен истината обикновено е най-подходяща, поне в повечето случаи.
Маунтвейл си пое дълбоко въздух. Беше му трудно да продължи.
Сузана не каза нищо, само му се усмихна, очакващо. Най-сетне не издържа и рече:
— Знаеш ли, че си по-красив в този момент, отколкото бе само преди два часа по време на вечеря?
— Няма да улесниш задачата ми, нали, Сузана?
— Определено. Не бих искала да ме помислиш за някоя трудна и нежелаеща да сътрудничи съпруга. И така, съпруже мой, защо, по дяволите, ти е тази очарователна къщичка? Не виждам каква нужда имаш от втора къща само на четири пресечки от другия ти дом. И какво е това голямо бюро насред салона? Какви са тези книжа?
Той си пое отново дълбоко въздух.
— Надявам се, че няма да се разочароваш, Сузана, но истината е следната: аз не съм женкар. Нямам абсолютно никакви развратни наклонности. Не съм спал с всички лондончанки.
Е, това не го беше очаквала! Младата жена го гледаше, неспособна да проговори.
— Но човек с твоята репутация… — успя най-сетне да възвърне донякъде дар слово тя.
— Точно така — отвърна Роухън. — Това е моята репутация, не аз самият.
— Но защо? Защо са били нужни тези преструвки? Защо е трябвало да караш хората да те мислят за сатир, за женкар, за… за…
— Не се сещаш за други определения ли? Има още, но би могла спокойно да забравиш и тези, които вече изрече.
Баронът сведе глава, целуна я и взе ръката й.
— Много е просто — не исках да разочаровам родителите си. Те желаеха отчаяно да бъда като тях. И, можеш да ми вярваш, репутацията и на двамата е напълно истинска. Когато разбрах, че Джордж и Тиболт не възнамеряват да вървят по техните стъпки, просто нямах друг избор — оставах само аз. Но, нали разбираш — всъщност това не бях аз, не истинският аз.