— Конят ми е много капризен. Не искам да го карам да чака, това го прави нервен. Ако петостишията на Джейми свършат и той няма какво да му пее повече, нямам представа какво ще стане. Може да се изправи дори на задните си крака. А на мен ще ми се наложи да вървя пеш до най-близкия град, а това няма да бъде особено приятно преживяване.
Тоби не вярваше на очите и ушите си. Гледаше ококорено джентълмена пред себе си, най-красивия и безупречно изглеждащ джентълмен, когото някога бе виждал. На всичкото отгоре той му се струваше някак си познат, но това беше невъзможно.
На момчето му се искаше да потъне сред сламата и да изчезне, но все пак се изправи на крака.
— Целият ти задник ли се вижда или само се е разпорило малко? — попита Роухън.
— Мисля, че целият, сър. Или поне дясната половина.
— Имаш късмет, че съм тук и съм с палто. — Свали дългия жакет за езда от раменете си и го подаде на детето. — Веднъж, когато панталонът ми се съдра така, че задникът ми се виждаше и отляво, и отдясно, се наложи да извървя целия път до и през дома на родителите си, докато имам с какво да се прикрия. Това означаваше да мина покрай три мои лели — стари моми, безчет слугини и камериерката на майка ми, която се развика до небесата, като ме видя. Доколкото си спомням, по-голямата ми сестра ме помъкна нагоре по стълбите, като се хилеше през цялото време и ме сочеше с пръст. Исках да й ударя един, но тя бе много по-голяма от мен.
— Колко голям бяхте, сър?
— На осем или девет години.
— Аз съм на осем. Моята сестра също е по-голяма от мен.
— А, значи си на съвсем същата възраст. Обърни се. Да, палтото скрива всичко. Не мисля, че твоята сестра ще ти се присмее.
— Не, тя ще се държи като майка. Ще започне да нарежда и да мърмори и ще се опита да ме прегърне толкова силно, че може да ми счупи ребрата. Ще погледне кокалчетата на пръстите ми, ще се завайка и ще завъздиша още по-силно. Ще се опита да ми се скара, задето съм се счепкал с онова момче и съм пострадал, само че аз изобщо не съм пострадал, е, само малко.
— Да, прав си. Също като майка. Може би присмехът би бил за предпочитане. Смея да кажа, че тъй като сега носиш моето палто, тя няма да посмее да те прегърне от страх да не го измачка.
Тоби тръгна редом с него и двамата заедно излязоха от конюшнята.
— Наистина ли сте чичо на Мариан?
— Да, и ви вземам с Мариан и твоята сестра в Маунтвейл Хаус. Това е моят дом в Съсекс. Близо е до Ламанша. Обичаш ли да ловиш риба?
Очите на детето светнаха.
— Да ловя риба? И да плувам? Може би ще се науча и да карам платноходка?
— Да, ще можеш да правиш всички тези неща.
— О, сър, ще бъде страхотно. — Лицето му помръкна. — Но татко, сър? Какво ще правим двамата със Сузана с татко?
— Татко ти ще остане тук, в Мълбъри Хаус. Ще намерим някоя добра жена, която да идва да се грижи за него. А ти ще можеш да го навестяваш всеки път, когато пожелаеш.
Роухън се притесни, че бузите на Тоби може да се спукат от широката му усмивка. Синината вляво придобиваше жълтеникавозеленикав нюанс. Палтото на барона се мяташе между коленете му, кръвта от кокалчетата на ръцете му вече бе изцапала единия маншет. Младият мъж си представи как лицето на Тинкър щеше да почервенее при вида на маншетите. Запита се дали съществува някакъв таен начин за премахване на петна от кръв.
Сузана въздъхна, сломена от атаката.
— Изглежда не сте ми оставили никакъв избор. Е, добре. Мисля, че няма повече надежда за съпротива от моя страна. Идвам в Маунтвейл Хаус.
— Ентусиазмът ви ме смазва. Имате ли нужда от помощ за приготвяне на багажа?
— Не, това няма да бъде проблем.
— В такъв случай аз тръгвам. Не мога да остана тук, тъй като нямате придружителка. Има ли страноприемница някъде наблизо?
— На главния път, точно преди да влезете в Мортън-ин-Марш. „Кратуната и стафидата“. Чувала съм, че чаршафите са чисти, а мисис Дули сервира вкусни неща. Трябва да опитате ябълковото й вино. Тя се гордее много с него.
— Да я попитам ли за рецептата, за да можете да го развалите?
— Тя се пази в тайна. Няма да я каже на никого, докато не настъпи предсмъртният й час. И дори тогава щяла да я повери само на най-голямата си дъщеря, Мод.
— Жалко. Е, добре, в такъв случай ще се видим утре. А, не се притеснявайте за кръвта върху маншетите. Моят камериер ще има честта да се поглавоболи с нея. Той най-вероятно ще претендира, че е получил удар при вида й.
При тези думи Роухън помаха на своята домакиня, скочи в двуколката и пое юздите от Джейми.
Той вече започваше да взема нещата в свои ръце, мислеше си младата жена, докато го наблюдаваше как разговаря с Джейми. Монетата, която му даде, накара коняря да подскочи от радост, докато се връщаше към конюшнята.