— О, не — обади се Сузана и се запъти към главния вход. В това време Мариан, облегнала глава на рамото й, започна да хълца. — Предполагам, че ще го обере до шушка и ще го остави да й дължи повече пари, отколкото би могъл някога да й плати.
Младият мъж се взря в двуколката. Те бяха четирима, а в нея можеха да се настанят удобно само двама.
— Добре — заяви провлечено той. — Тоби, ще ми бъдеш ли дясната ръка?
— Дясната ръка ли? Какво е това, сър?
— Ти ще пътуваш отзад и ще застрелваш всеки бандит, който ни атакува. А когато минаваме по платени пътища, ти ще слизаш да плащаш таксата.
Момчето се развълнува толкова, че изказа заеквайки благодарността си.
— От ентусиазма му няма да остане и следа, като постои там два часа — рече Роухън. — Но е напълно безопасно. Не се притеснявай. Така, а ти дръж здраво Мариан.
Внезапно откъм къщата се появи Джейми, яхнал кобила с хлътнал гръбнак, която очевидно вече не си знаеше годините.
— Да, Джейми вече е на работа при мен. Той ми каза, че в конюшнята била само Хера, твоят кон. Той ще я язди, а после ще се редува с Тоби като моя дясна ръка.
— Ти пое напълно контрола върху живота ми — произнесе бавно Сузана, докато се настаняваше до него върху тясната, облечена с кожа седалка на двуколката.
„По-точно — помисли си баронът, — ти и останалите обитатели на Мълбъри Хаус променихте напълно моя живот.“ Вместо това се усмихна криво.
— Е, някой трябваше да го стори. Ако не се бях появил, баща ти щеше да ви закара всичките в затвора за длъжници. Или калпавият покрив щеше да ви падне на главите. Мариан щеше да стане комарджийка. Не, не, не го казвай повече. Бедният човек просто претърпява по-големи или по-малки неуспехи.
— Повече или по-малко — отвърна младата жена и уви дъщеря си в своя шал.
— Ще ни бъдат нужни три дни, докато стигнем до Маунтвейл Хаус. В Оксфорд ще наема карета. Дотам няма много път.
— Знам — беше единственият й отговор.
Сузана изгледа продължително Мълбъри Хаус. Не видя никого. След това се облегна и започна да се наслаждава на вятъра, който развяваше панделите на бонето й. Баронът караше добре.
Около час по-късно Роухън дръпна юздите на Гъливер, за да го накара да забави ход на един рязък завой. Неговата спътница се бе облегнала на ръката му, потънала в непробуден сън. Както и Мариан в скута й.
Маунтвейл само поклати глава.
Едва вчера не го свързваха никакви особени връзки, нито пък на раменете му тежаха някакви големи товари. Човек в неговото положение естествено имаше задължения, отговорности, но с тях беше свикнал. Освен това съществуваха задължения, които човек можеше да разбере. Но със сигурност никой не можеше да бъде научен да проумее тези тук.
Зад тях яздеше Джейми и си подсвиркваше. Тоби се разкрещя с цяло гърло от мястото си:
— Не виждам никакви бандити, сър!
Не, и Роухън не забелязваше нищо такова. Затова пък тъмните облаци, които внезапно се появиха на хоризонта, му направиха впечатление.
Когато първата дъждовна капка падна върху нослето на Мариан, тя се стресна и се събуди. Подскочи, когато друга капка улучи бузата й, обърна се към барона и зарева.
— О, Боже — възкликна Сузана, събудена от разтревоженото дете в скута си. Впери сънено очи в небето, а след това рече: — Това не съм предвиждала. Заваля. О, Боже.
Младият мъж въздъхна. Какво щеше да прави сега?
Една дъждовна капка попадна право в окото му. Тя обаче не предвещаваше нищо хубаво за бъдещето му, помисли си той.
5
Трийсетина минути по-късно петимата пътници пристигнаха в Оксфорд мокри до кости. Роухън спря Гъливер в двора на „Пурпурната гъска“, на ъгъла на „Хай стрийт“. В този момент дъждът спря така неочаквано, както бе завалял, и над главите им се появи ослепително слънце. След пет минути небето бе съвсем чисто.
Като англичанин, барон Маунтвейл бе свикнал с местното време, но тази буря го бе сварила неподготвен. Вдигна поглед, изруга и размаха юмрук към непостоянното слънце.
Следващата изненада дойде от Сузана. Щом се показа изпод палтото му с увиснало покрай лицето перо на бонето и залепена за гърба мокра коса, тя го погледна и се засмя.
— Виж само, скъпичка — потупа дъщеря си по бузата тя, — отново е прекрасен ден.
Мариан кимна бавно, вдигна очи към Роухън, мокър като удавник и се присъедини към смеха на майка си. След това се засмя и Тоби, последван почти веднага и от Джейми. Гъливер, невярното създание, изцвили и Хера побърза да му отвърне.
Младият мъж не споделяше радостта им. Дори костите му бяха подгизнали. Краката му жвакаха в прекрасните испански ботуши. Разпознал двуколката на барона, съдържателят на страноприемницата изскочи отвътре. Макар и да се чудеше какво правеше неговият гост с една жена, две деца и коняр, той имаше благоразумието да запази въпросите за себе си.