След десет минути Сузана бе преоблякла Мариан и собствената си особа. Молеше се Роухън да е сторил същото и с Тоби.
И той наистина го бе направил или по-скоро се опитваше да го направи. Момчето обаче се стесняваше. Не искаше да се съблича пред барона, нито пък желаеше помощ. Младият мъж постоя известно време объркан, но тогава се сети за собствената си стеснителност по времето, когато сам бе момче. Спомни си срамежливостта и на Джордж. Странно, но подобни емоции бяха напълно непознати за Тиболт, викария.
— Ще отида да кажа да донесат топла вода за теб, Тоби — заяви спокойно той. — След като съблечеш мокрите си дрехи, загърни се в халата ми, онзи синия, метнат върху леглото. Връщам се след пет минути. Ти стой на топло.
Така щеше да даде възможност на детето да остане само достатъчно дълго време.
Поръча гореща вода и за Сузана, и Мариан.
Тъй като Тоби очевидно нямаше да се къпе в негово присъствие, Маунтвейл отиде да види какво става с Джейми и с конете. Конярят беше в конюшнята, вече със сухи дрехи, решеше Гъливер и му пееше. Дори Хера, която дъвчеше морков, изглеждаше заинтригувана. Джейми повтори толкова пъти петостишието, че най-сетне Роухън започна да тръпне в очакване дали конят му няма да удари с огромните си копита по сламата. Кобилата пък цвилеше, но не се знаеше дали заради Гъливер или заради песента.
— Трябва да ги запиша — заяви баронът, като тупна коняря по рамото.
— Шъ ви ги дам, милорд — отвърна с готовност младежът, като премина веднага на своя ужасен английски, който обаче звучеше много приятно за ухото.
— След около час ела в салона на страноприемницата за вечерята си.
Това наистина бе изключение, тъй като дори в хановете господарите не вечеряха заедно със своите коняри. Роухън обаче възнамеряваше да направи всичко възможно, за да не допусне Джейми да се разболее от проклетия дъжд, тъй като тогава на всички им се пишеше лошо.
Слава на добрия Господ, никой не се разболя. Колкото до Джейми, най-накрая баронът се предаде и го остави да се храни в кухнята. Самата вечеря премина тихо и спокойно, но не защото Мариан заспа по средата на яденето. Тоби бе така впечатлен от сервитьорката, че не можеше да говори за нищо друго, освен за прелестите, които заплашваха да прелеят от деколтето й.
— Един джентълмен — заяви най-сетне Сузана, след като безуспешно му се бе мръщила в продължение на няколко минути, — не говори за подобни неща.
Роухън едва не се задави със супата от костенурка. Гърдите на момичето не бяха големи, те бяха направо огромни. Ако беше на възрастта на Тоби, той също щеше да се взира в нея дотогава, докато очите му паднат в чинията.
— Но, Сузана, как побира всичко това в роклята си?
— Роклите са направени така, че да побират всичко, за което са предназначени. Повярвай ми. А сега си яж супата, Тоби, и когато тя се върне с овнешкото, няма да вдигаш поглед, или, ако се наложи да кажеш какво искаш, можеш да гледаш лявото й ухо.
Момчето не удостои дори с един поглед въпросното ухо на сервитьорката, но и не бе чак толкова глупаво, че да направи на глас друг коментар по повод нейната надареност.
— Чудесно се сдържа — каза му баронът по-късно, след като двамата се озоваха в стаята си.
— Нямах представа, че съществува такова нещо — изрече със страхопочитание момчето.
Роухън не отговори. По-късно се обърна с гръб и стоя така, докато Тоби се преоблече и легна. Малкият щеше да спи в ниското легло на колелца за слугите, което денем се пъхаше под голямото легло на господаря. Така поне нямаше да спят заедно, нещо, което младият мъж нямаше никакво желание да допусне, тъй като децата обикновено спят доста буйно.
— О, да — рече Маунтвейл, след като духна единствената свещ. — Ще има да научиш още доста работи. Това ще стане малко по малко. А когато отидем в Лондон ще ти покажа неща, от които ще изгубиш ума и дума. Ами да, ще отидем дори при Астли.
Не можеше да повярва на ушите си. Сам мъмреше онези, които посещават това вулгарно място. Децата обаче обожаваха изпълненията на животните, освен това там продаваха портокали и захаросани бадеми, а момичета с оскъдно облекло яздеха препускащи коне.
Винаги можеше да нареди на Пулвър да отиде с децата. Да, идеята бе превъзходна. Това щеше да послужи като урок на Пулвър с изпитото лице да не си пъха повече носа в работите на барона.
— Приятни сънища, милорд — каза Тоби.
Роухън изсумтя. Слава Богу никой не се разболя през нощта, и на следващата сутрин бяха отново на път.