Погледна към другия край на дългата маса в трапезарията. Сузана се оглеждаше, но в очите й видя не страхопочитание, а критичност. Младият мъж се намръщи. От какво, по дяволите, не беше доволна? Маунтвейл бе истински палат в сравнение с Мълбъри Хаус.
— Супата на мисис Хорсли не ти ли харесва?
— Много е вкусна, както виждам по празната ти купичка. Не, просто мислех, че съм забравила как тишината не издава абсолютно никакъв звук.
Забележката й не му допадна. Не желаеше да отразява нейните мисли и не искаше да чува как тя отразява неговите. Това му действаше изнервящо.
— Трябва да ти намеря придружител — заяви внезапно той. — Мисис Бийт е необвързана дама на почтена възраст, но е икономка, не компаньонка. Нека да помисля. Наоколо все трябва да има неомъжена дама, чието присъствие тук ще усмири бъбривите езици.
— Това е доста глупаво, нали? Аз съм голяма жена, вдовица, и въпреки това обществото смята, че е неприлично да стоя в една къща с един джентълмен. Не искам да кажа, естествено, че се проявявате задължително като джентълмен при всички обстоятелства.
— Отново ли искате да бъдете нахална, мадам?
— О, не. Просто в продължение на пет години съм слушала много за теб. Джордж никога не се уморяваше да преразказва твоите авантюри.
„Авантюри ли? Какви авантюри?“ — помисли си Роухън.
Сузана му се усмихна. Не, това бе по-скоро иронична усмивчица.
— Честно казано, това е само началото — заяви невъзмутимо той. — Още не съм навършил двайсет и шест години. По времето, когато напусна преходната си обвивка, с моите приключения сигурно ще могат да се изпълнят страниците на петдесетина дебели тома. А… за какъв вид авантюри разказваше Джордж?
Младата жена изчака лакеят в яркочервена ливрея да прибере супата. Икономът, мистър Фиц, нареди на други двама лакеи да донесат шест сребърни блюда, всичките покрити с издути сребърни капаци.
— Тук изглежда има много храна — рече тя; най-после в гласа й прозвуча нещо като възхищение.
Баронът не призна, че бе помолил готвачката да надмине себе си в чест на гостенката. А защо го бе направил, нямаше и представа. Когато Фиц вдигна сребърните капаци, в трапезарията се разнесоха богати аромати и се смесиха. Червата на Роухън изкъркориха.
Сега вече Сузана наистина бе впечатлена. На масата имаше агнешки котлети с аспержи, телешко, омари в сос къри и дори блюдо с пирожки със стриди, купички с грах, картофи, задушени гъби и други неща, които не можеше да види, защото се намираха по-близо до нейния домакин.
— А, да, специално поръчах „Шарлота“ по парижки — отбеляза любезно Маунтвейл. — Не мислите ли, че изглежда много вкусна?
Сузана нямаше и представа какво представлява тази „Шарлота“, направена по парижки маниер. Но как само я бе изгледал той.
— Не — отвърна тя, като си сипваше варен език и броколи. — Не мисля, че изглежда чак толкова апетитно. Може би са я пекли прекалено дълго. Може би Шарлота вече не е била в първа младост, когато са я сложили в тенджерата.
Баронът се разсмя, но изведнъж спря. Трябваше да престане да се държи така. Не това се очакваше от Роухън Карингтън, барон Маунтвейл. Той трябваше да хвърля похотливи погледи и да прелъстява. Трябваше да поддържа репутацията си. Трябваше да се хвърли в безчет нови авантюри и прекаленият смях на глупостите, издрънкани от една дама, не му подхождаше. Не и на него.
Любящата му майка щеше да се ужаси.
— Пудингът с бадемов ликьор и сладолед е много хубав — рече Сузана, след като той в продължение на цели десет минути не отвори нито веднъж уста за друго, освен да я напълни с храна.
Беше се засмял на шегата й за Шарлот, а след това изведнъж замлъкна като пресъхнал чучур. Това бе странно. Та той обичаше да се смее. Да не би да не се смееше преди настъпването на определен час? Започваше да го харесва, но не и да го разбира.
В отговор той просто кимна. Опитваше се да изглежда отегчен, но моряшкият борш на мисис Хорсли бе толкова вкусен, че нямаше как да не изпита блаженство.
Когато Тоби нахлу в трапезарията, последван по петите от двама лакеи и от мистър Фиц, Роухън скочи от стола си.
— О, божичко — възкликна момчето, силно задъхано. — Сър, побързайте. Сузана, и ти.
Баронът така и не успя да попита какво, по дяволите, ставаше. Тоби вече не беше в трапезарията. Можеше да чуе забързаните му стъпки нагоре по стълбите.
— Милорд — започна икономът, но спря, тъй като не знаеше какво всъщност да каже. — Аз също идвам — додаде той и даде знак на двамата лакеи да го последват.
Сузана почти надмина Маунтвейл по стълбите. Щом стигнаха площадката, се чу писък.
— О, Боже.