— Да, така е. И аз я обичам много. Сега, колкото до новите ти рокли…
— Не, не мисля така. Кога ще ми дадеш моята тримесечна част от наследството? Възнамерявам да я спестя.
Как, по дяволите, можеше едно завещание да забрани на наследника да спестява получената сума? Единственото, което знаеше Роухън, бе, че няма да й позволи да напусне Маунтвейл. Защо? Здравият разум нямаше нищо общо с това желание.
— Би могла да спестиш известна част, предполагам. Но, знаеш ли, възнамерявам да устроя увеселение и ти ще играеш ролята на домакиня. Но не можеш да го направиш с някоя от роклите, които видях.
Сузана се вгледа съсредоточено в купчинката бъркани яйца в единия край на чинията си.
— Ще помисля по този въпрос — рече най-после тя, без да го погледне.
Беше тъмна, бурна нощ, от онези, които изпълваха Роухън с необяснимо безпокойство. Той крачеше из кабинета си. Спря и отпи от чая, останал на дъното на чашата. Беше изстинал.
— Милорд.
Едва не се спъна, толкова бързо се обърна при звука на гласа й. Сузана стоеше на вратата, разпуснала разкошните си дълги коси, облечена с избеляла светлосиня нощница и тъмносин пеньоар, и двете по-подходящи за някоя камериерка на неопределена възраст. Вероятно бяха принадлежали на майка й или баба й. Но това нямаше значение — тя и така изглеждаше прекрасно. Подобна мисъл не му бе идвала наум до днес. Всичко това нямаше смисъл. Щеше да се справи с този дребен проблем. Тя беше майка, за Бога. Но беше и прекрасна… о, не, това бе абсурдно.
Постара се гласът му да прозвучи безизразно.
— Минава полунощ. Какво искаш?
— Сетих се нещо, което би могло да ни помогне. Видях, че под вратата свети и реших да ти кажа.
Баронът посочи към един стол. Младата жена тръгна към него. Когато мина покрай камината, искрите внезапно образуваха пламък и това съвпадение даде възможност на погледа му да премине под дрехите й.
Маунтвейл преглътна. Трябваше да отиде в Лондон. Да се отдалечи от нея. Увеличеше ли разстоянието помежду им, всичко щеше да се върне към нормалното си положение. Защо не беше угасил огъня в камината?
Преглътна отново.
— Седни — подкани я Роухън.
Ако не се беше отдалечила от проклетата светлина на пламъците, щеше да му се наложи да седне възможно най-бързо зад бюрото си. И тя несъмнено щеше да отгатне какво означава всичко това, особено ако забележеше искрите в очите му и ако той не можеше да отдели поглед от гърдите й и беше неспособен да говори свързано.
Сузана застана зад едно дълбоко кресло и се приведе леко напред. Косата се плъзна по рамото й и падна върху лявата й гръд. Позата беше изключително изкусителна. Дали си даваше сметка за това? Дали не го правеше нарочно?
— Какво мислиш, че може да е толкова важно?
Тя вдигна рязко глава. Тонът му бе строг, изражението — сериозно.
— Тази вечер сте в странно настроение, милорд.
— В никакво настроение не съм и ти забранявам да говориш за това.
Младата жена се усмихна; не можеше да не го направи. Девер й се държеше опърничаво и, макар и необяснимо, това й се стори очарователно. Стори й се измъчен. Усмивката й избледня. Заради нея, защото тя му бе донесла толкова много неприятности. Но преди всичко — заради писмото на баща й. Дано мисис Херън да го одере жив на карти и да му обере всеки грош, до който успее да се докопа! Така поне, след като няма какво повече да залага, ще му се наложи да остане в Мълбъри Хаус. Сигурно и в този момент баронът проклинаше и нея, и баща й заради затрудненото положение, в което се намираше. Сузана сведе поглед към стиснатите си длани и въздъхна.
— Съжалявам, че ти навлякох всички тези неприятности. За всичко съм виновна аз, напълно го съзнавам.
— Но ти знаеше, че все пак има някаква вероятност крадецът да ви последва и тук, нали?
— Не съвсем. Е, надявах се, че ще се откаже, след като разбере къде отиваме. Това в крайна сметка е истинска къща, не като Мълбъри Хаус. — Погледна мекия брокат върху фотьойла и започна да прокарва нежно длан по него, сякаш беше малко котенце или кученце. Роухън изтръпна цял. Очевидно в най-скоро време щеше да бъде кандидат за лудницата. В този момент тя продължи да говори; гласът й прозвуча дори още по-нещастно, още по-извинително. — Но все пак знаех, че е възможно да реши да ни проследи. Предполагам това означава, въпреки всичките ми извинения, че не съм особено добър човек.
— Да, това би трябвало да значи.
Болката от думите му беше неочаквана. Едва сега Сузана вдигна очи.
— Направих го заради децата. Не можех да ги оставя в опасност.
— Очевидно все още са в опасност.
Той беше напълно прав и тя усети думите му като удар. Опита се да изправи рамене, но тази задача бе почти непосилна.